Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (41)

7.

По дяволите. Отново го сънува. Кога ще си го избие от главата? Откакто го срещна на улицата — или по-скоро откакто спа отново с него, образът му я преследваше в сънищата й. След толкова време… Но нямаше да го вижда повече, поне засега. При тези обстоятелства би било абсурдно. Само щеше да го нарани. Преди това обаче трябваше да промени живота си.

Дали Урсула щеше да успее да изпълни обещанието си? Струваше й се почти невъзможно — звучеше твърде хубаво, за да е вярно. Разбира се, щеше да се върне отново към мизерията, към безкрайните опашки за шепа ориз и парче хляб; но ако отново станеше предишната Клаудия, тогава щеше да има смелостта да го гледа в очите и не само него, но също Хилберто и останалите си познати. Естествено, щеше да се наложи да се раздели с вещите си, с всичко, което би могло да бъде някакъв знак за живота й в последно време. Щеше да продаде всичко, освен книгите и бельото си. Все щеше да измисли нещо — например някоя приятелка емигрантка, която е дошла на гости при семейството си и го подарила… Нямаше нищо по-унизително от това да ходиш със скъсано бельо. Беше ужасно преживяване както за нея, така и за много жени. В действителност много проститутки й бяха признавали, че са започнали този занаят заради чифт скъсани бикини. Беше нещо, което мъжете никога не биха разбрали. Дайте на жените красиво бельо от дантела или мека коприна, с кремави или ярки цветове и половината от проститутките ще изчезнат… поне тези, които нямат деца или семейство за изхранване. Така мислеше Клаудия, защото самата тя можеше да ходи със скъсани дрехи, с кожа, суха поради липса на кремове или раздразнена от сапуните с калиев карбонат, които даваха с купони; можеше да живее недохранена, анемична, боса, но ако усещаше върху кожата си милувката на сатинирано бельо, се чувстваше като кралица.

Беше се опитала да обясни това на един италиански турист, който в началото почти се скандализира. Да се продаваш за бельо, за сапуни, за дезодоранти? Къде беше достойнството на кубинската жена? Тя му напомни обаче, че в Европа след Втората световна война жените са се продавали за чифт копринени чорапи. Когато загърбят бедността, народите започват да страдат от амнезия, но при все това всички са споделяли общи слабости. Отминат ли едни, скоро идват други. А сега беше часът на Куба, моментът на най-страшната й бедност, на най-голямото й падение, макар че не беше преживяла война. И най-тъжното беше, че нямаше причина, която да оправдае това бедствие. Приличаше по-скоро на дело на човек, тласкан от неумолима омраза към цял народ и полагащ методични и системни усилия да минира всяко кътче от духа му, разрушавайки всички предишни устои, които са го поддържали, от достойнството му до историята му.

Мислите на Клаудия обаче не стигнаха толкова далече. Гневът й стихна, докато съзерцаваше бикините си: лилавите с дантела отпред, яркосините като тропическо море, розовите с черен кант, белите с кокетен волан отзад… Тя беше фетишистка — обичаше коприната на бельото да милва тялото й. В крайна сметка, помисли си тя, ако не успееше да се върне при Рубен, поне разполагаше с този резерв, за да нахрани сина си. Макар и употребявани, бикините още струваха долари.

Започна да се гримира. Отдавна не си боядисваше веждите с боя за обувки и не използваше вместо руж оцветен крем-дезодорант. Сега имаше истински несесер. Беше много кичозна, почти педерастка кутийка във формата на сърце, за която й завиждаха всички колежки. Отваряше се на части, като кутия на Пандора, като старинен френски секретер. Първо дясната страна, после лявата, след това излизаше скрито чекмедженце, което имаше формата на върха на сърцето, и огледало, което се изваждаше от горната задна част. Приличаше на странно цвете, разперило венчелистчетата си на вятъра, или на пъстра пеперуда, уловена в някоя новозеландска гора — четири вида пудра, няколко цвята руж, десет сенки за очи, пет червила, четки, четчици, моливи, пинсети, гребени…

Тази вечер бяха поканени със Сиси в Червения салон на „Капри“. Испанецът се беше върнал само два месеца след като си бе заминал. При предишното му посещение Клаудия бе намекнала, че би могла да отиде да живее при него, стига той да желае това, и възрастният мъж прие с въодушевление идеята. Беше вдовец и ако се съдеше по някои интимни подробности, бе имал много скучен брак. След разговора си с Урсула обаче Клаудия мислеше само как да се върне към почтената си бедност и да намери някой, който да се грижи за детето й. Затова, когато испанецът й предложи формален брак насред шествието от мулатки, които изпълваха хаванската нощ с желания, тя не му отговори, а мъжът се зарадва, защото изтълкува мълчанието й като съгласие. Дори й беше донесъл пръстен.

Останаха в кабарето до късно и в два през нощта се качиха в стаята, след като се сбогуваха с останалите сътрапезници и със Сиси, която беше с друг, също толкова възрастен испанец. Клаудия едва успя да го убеди, че трябва да си тръгне в четири призори. Знаеше, че синът й е в безопасност при Нубия, но искаше да се прибере не заради него, а заради мислите, които се тълпяха в главата й.

Испанецът настоя да я изпрати и тя прие, но накара таксито да спре на ъгъла на „Лус“ и „Ехидо“. Предпочиташе да повърви няколко пресечки, но не и да допусне той да види къде живее. Държеше в тайна адреса си — това беше нейният авариен изход.

Да се омъжи или не? Да замине или не? Отново Хамлет… Или по-скоро една обсебена от натрапчиви мисли Офелия. Ако клъвна, ще си изцапам човчицата — помисли си тя като петлето от приказката. — А ако не клъвна, ще изгубя зрънцето. Ако остана, ще бъда все така на дъното на ямата. А ако замина… Какво я очакваше? Една чужда страна, далече от земята, която беше нейна по право и която никога не бе смятала да напуска. Щеше обаче да живее на място, където нямаше да е принудена да бъде Мавърката, за да оцелее. Опита да прецени различните обстоятелства, които я принуждаваха да замине. Събра факти, отхвърли ситуации, умножи подробности и резултатът винаги беше един и същ: фактори, които изобщо не променяха крайния сбор — настояще без бъдеще.

Докато вървеше, усещаше гъделичкането на доларите, пъхнати в чорапите й. Първите вечери слагаше банкнотите в обувките си. Една проститутка я убеди, че постъпва глупаво. „Ако някой те нападне и не намери пари в теб, ще те принуди да се съблечеш и да си събуеш обувките — каза й тя. — А щом го направиш, веднага ще открие гущерите. Но никой няма да те накара да си свалиш чорапите. Ще можеш да си тръгнеш спокойно с парите, прилепнали към ходилата ти.“ Оттогава ги криеше така. Други навиваха на руло банкнотите и ги пъхаха във вагината си, но този начин й се струваше ужасно нехигиеничен.

Стигна до дома си безпрепятствено. Вятърът промени посоката си, разнесе се мирис на влажна земя — признаци, че ще завали. Шумът на капките по дървените щори извести разразяването на бурята, която настъпваше по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Отпусна се изтощена на леглото, като захвърли чорапите с пъхнатите в тях банкноти в един ъгъл.

Събуди я тътенът на ужасна експлозия. Остана да лежи няколко секунди с отворени очи, опитвайки се да разбере дали е сънувала. Погледна часовника — един и половина следобед. Цареше странна тишина, не се чуваха обичайните викове в сградата по обяд. Нова експлозия я накара да подскочи. Какво се случваше? Помисли си за Давид. Господи, трябваше да отиде да го вземе. Да не би да е нов саботаж на кейовете, в някоя фабрика? Напоследък бяха зачестили. Пресата ги обявяваше за инциденти, но винаги се намираше някой съсед, който работеше на мястото или имаше приятел, който му съобщаваше клюката.

Понечи да се размърда, но не успя. Във въздуха се носеше странна миризма — аромат, който й беше непознат, но изпращаше тревожни сигнали до мозъка й, сякаш ставаше дума за някакъв древен първичен инстинкт. Чу далечни викове и отново опита да стане. Гърдите я боляха, сякаш не й достигаше въздух. Затвори очи, вдиша дълбоко… и излезе. Буквално. Излезе, като остави тялото си проснато на леглото, заспало или мъртво, или поне със затворени очи.

Огледа се наоколо. Носеше се над терасата на покрива на непозната къща и Муба беше с нея. Хавана не беше нейната Хавана, а приличаше на море от бели кули с кристалночист въздух, който идваше от близките гори, обграждащи крепостните стени. Черен дим излизаше от крепостта „Ел Моро“.

— Какво става, Муба? Умряла ли съм?

— Не говори глупости, момиче.

Отново се беше случило — намираше се в Хавана отпреди двеста и няколко години.

— Какъв е този дим?

— Настъпил е часът на мамеите.

Едва след няколко секунди Клаудия разбра за какво говореше негърката. Спомни си, че изразът, който кубинците от нейното време продължаваха да използват, за да обозначат някой критичен момент, датира от XVIII в., или по-точно от 1762 г., когато англичаните превзели града за няколко месеца. Верни на обичая си да обогатяват езика, жителите на Хавана кръстили нашествениците с името на плода, чиято месеста част била червена като мундирите им… И именно това се случваше — наистина беше настъпил часът на мамеите.

Слънцето се скри зад струпаните в небето облаци. На входа на залива се виждаше флотата от кораби със събрани платна и огромни британски знамена на кърмата. Но какво ставаше в крепостта „Ел Моро“? И сякаш мислите й притежаваха силата да я пренасят, Клаудия внезапно се озова пред скалистия бряг, на който се издигаше крепостта. В нея зееше отвор, пробит от снаряд или мина, а през него влизаха мамеите, които се бяха изкачили по един склон. Клаудия виждаше как мъжете в лодките гребяха до брега, после се изкачваха по скалистия бряг, заобикаляха стените на крепостта и стигаха до отвора. Вдясно от нея се издигаше разрушеният фар. Беше останала само малка част от купола му, поддържана от останките на западната стена.

Объркване. Именно това впечатление създаваха войските на сушата сред облака прах, предизвикан от експлозията. Веднага след като няколко англичани влязоха в крепостта, моряци, артилеристи, пехотинци и всички останали избягаха през другия й край. Останаха само неколцина офицери, които се опитваха да се противопоставят на нашествениците. Много от онези, които се предаваха, биваха веднага съсичани, други паднаха в плен.

Клаудия по някакъв начин узна, че обсадата на „Ел Моро“ е продължила седмици, а не няколко часа, както винаги бе смятала. Във видението й обаче дните бяха сведени до минути. Все още оставаше най-важното — градът още не се беше предал.

Три испански кораба — „Азия“, „Нептун“ и „Европа“, бяха потопени от самите испанци в напразен опит да блокират входа на залива, докато врагът разполагаше оръдия на един хълм. Останки от корабните корпуси още се носеха по повърхността на водата, когато в една топла августовска сутрин започна обстрелването. Муба си спомняше добре датата, защото в този ден бе загинал синът й Франсиско, който се бе включил в отряд от освободени негри и мулати, решили да защитават града си, след като им бе писнало от некадърността на офицерите.

Артилерийският огън продължи няколко часа. Късно сутринта над крепостта „Ла Фуерса“ беше издигнато парламентьорско знаме, след като губернаторът и други сановници избягаха към южния край на града, където бяха извън обсега на снарядите. В действителност избягаха повече от страх, отколкото заради разрушенията. Повечето снаряди — кухи метални сфери, пълни с барут, които се запалваха, преди да бъдат изстреляни — бяха избухнали във въздуха, без да причинят особени щети. Много от тях угасваха, преди да паднат, и само в редки случаи уцелваха някоя сграда.

На следващия ден след обстрела градът капитулира. Англичаните откачиха веригата, която преграждаше залива, наблюдавани от тълпа любопитни, излезли на същия каменист бряг, по който два века по-късно щяха да преминават туристическите таксита и велосипедите. По това време обаче широкият булевард още не съществуваше. Морето се плискаше в стените на крепостта „Да Пунта“, а местните жители, жадни да бъдат свидетели на събитието, се трупаха на брега, като внимаваха да не се подхлъзнат на острите скали.

Отвъд крепостните стени се виждаше обширна гора, която опасваше брега на бъдещия „Малекон“. На запад се издигаше кулата на малкия лиман, наречен по-късно Сан Ласаро. Издигаше се на брега на заливчето, което по-късно щеше да бъде запълнено, и самотната кула щеше да се превърне в анахроничен гост сред модерния град. Още по-далече, изгубено сред гористите брегове на река Алмендарес, се намираше укреплението „Санта Доротея де Луна“, също завзето от англичаните, което връстниците на Клаудия познаваха като „Ла Чорера“.

Колко малка й изглеждаше тази Хавана! Колко уязвима и крехка! Беше неголям конгломерат от градски къщи и колиби, на изток обграден от вода, а от другата страна — от стотици кедри, морско грозде, захарни ябълки, мамеи, сейби, манго, кокосови палми, махагонови дървета, гуанабано, покриващи хълма Ведадо, простиращи се отвъд кристалните води на река Алмендарес, която негърката упорито наричаше с име, звучащо като скоропоговорка.

— Индианецът я наричаше така — заяви тя, когато Клаудия се опита да я поправи. — Касигуа… Касигуагуа… Не си спомням добре. Попитай индианеца, когато го видиш.

Да, щеше да го направи, макар да се съмняваше, че ще благоволи да й отговори — беше й продумал само веднъж, когато посети неговата епоха… И внезапно се запита откъде Муба знае за съществуването на Индианеца. Но напоследък се случваха много странни неща. Например защо я беше довела на това място? Какво я интересуваше някакво си събитие, случило се преди толкова време? Спомни си лицата на жителите на Гуанабакоа, излезли да защитават крепост, която не беше тяхна, както и лицата на негрите и мулатите — някои освободени, други още роби, с мачете в ръка редом до бедните селяни. Всички те бяха нанесли на врага повече поражения, отколкото опитните испански войници.

Тогава я осени някакво предчувствие; идеята се загнезди в ума й като смътен сън, който не можеше да се забрави. В началото местните хора реагираха нерешително пред събитие, което ги беше изненадало. После започнаха непохватните опити да се организират, когато обаче авангардът на тази набързо сформирана съпротива влезе в боя, прояви храброст. Всеки подвиг, всяка рана, всяка смърт сякаш крещяха едно и също: родината вече не беше домът на предците им — испанци или африканци, а беше тази плодородна земя, влажна като бреговете й, вечно заливани от вълните.

Именно това Муба искаше да й покаже с астралното пътуване, с което негърката умееше да се справя като опитна шаманка. И Клаудия осъзна, че насилието срещу страната й беше предизвикало първата проява на гордост в нейните обитатели. Помисли си, че нападението беше дало начало на духовното раждане на един град, който започваше да създава свой собствен дух; същия, под чието въздействие беше в момента, и я омагьосваше и привързваше все повече към улиците му.

Да, да живееш в това място беше все едно да раждаш — беше болезнено, но жадувано, защото от него извираше топлина, като топлината, бликаща от майчината утроба в момента, когато плодът е готов да излезе навън. Как е възможно да жадуваш болка, която заплашва да счупи костите ти и да те обезкърви?

Клаудия не знаеше отговора, но виденията постепенно превръщаха града й в инстинкт, а инстинктите не подлежат на обяснение — човек се страхува от тях, страда от тях или ги обича.