Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Рейнската сибила

1.

Клаудия съзерцаваше залеза, застанала до стената. Беше в толкова потиснато настроение, че дори не забелязваше колите, които обхождаха бавно седемте километра на най-дългата и живописна зона на проституцията в търсене на обичайната плячка. Предния ден бе имала много неприятен разговор с Нубия, когато й каза, че ще отиде със Сиси в „Насионал“ на вечеря с някакви туристи.

— Не мислиш за детето си — отвърна Нубия, почервеняла от гняв.

— Правя го заради него.

— Глупости! — извика Нубия. — Позволи на тази уличница Елена да те зариби!

— Говориш така, сякаш нищо не знаеш за живота ми — напомни й тя. — Досието ми сигурно е като на агент от ЦРУ.

— Трябва да продължиш да си търсиш работа.

— За какво? Предложиха ми единствено място на сервитьорка в пицария и на готвачка в работнически стол. Ти ли ще ми гледаш сина, докато съм на работа? Отгоре на всичко издателствата са пред закриване. За три месеца съм превела само два разказа. Какво повече искаш да направя? Да се принеса в жертва? Нямам призвание на будист…

Нубия я изслуша, като я гледаше осъдително. Накрая каза:

— Престана да излизаш с един мъж, за да тръгнеш с много.

Клаудия не знаеше какво да й отговори. При нормални обстоятелства Нубия щеше да е права. Но тук нещата не следваха обичайната логика. Трябваше да действа ирационално, ако искаше да оцелее. Това обаче го знаеше интуитивно, не беше в състояние да го обясни.

— Прави каквото щеш — заяви Нубия, — но нека ти изясня нещо. Не смятам да вървя по гайдата на Елена за артистичните ви имена. Не разчитайте на мен да използвам разните там Мавърки и Сиси. Не ми пука дори да сте с делегация на ООН — ако ме видите на улицата, най-добре преминете на отсрещния тротоар. Няма да ставам съучастничка в този бизнес.

Сега най-много се тревожеше за Урсула. След почти две години отсъствие тя отново беше дала признаци на живот. Клаудия се обезкуражи, когато разбра, че ще я изгуби отново седмица след повторната им среща. Орденът й я изпращаше да служи в източната част на острова, в далечни като някакви митични царства селца — Палма Сориано, Ел Каней, Маниабон, Сагуа де Танамо… Как ли щеше да реагира приятелката й, когато видеше момчето. Разбира се, щеше да премълчи за новата си работа. Ако й кажеше, със сигурност никога повече нямаше да й проговори.

Клаудия огледа хоризонта, изпитвайки отново чувството, познато на всички, които съзерцават залеза от това място. Дългата стена пред морето беше служила за любовно гнездо, за утеха в тъгата, за съветник в мъката… Особено сега, когато всички се стремяха към чудото да оцелеят, да могат да слагат всеки ден шепа ориз на масата за децата и старците. Тя също търсеше изход от лабиринта, но го правеше като човек, който върви нощем със затворени очи, в най-дълбоката тъмнина. Сляпа, за да види бъдещето си, каквото нито тя, нито другите изглежда, имаха. Как можеш да имаш бъдеще, като нямаш минало? Миналото беше история, наситена с войни и роби. И ако беше вярна поговорката, че всяко минало е било по-добро, какво можеше да очаква от утрешния ден? Този фатализъм, втълпен още от училището, беше подкопал духа й, макар че тя не съзнаваше това. Беше истинско чудо, че бе решила да следва история на изкуството след подобно повторение — година след година в училище — на нещастия и отчаяния. При все това паметниците, оставени от хората, живели в още по-голям ад от нейния, я привличаха по загадъчен начин.

Слънцето се спускаше към водата. Изглеждаше невероятно как жълтеникавият му диск се превръщаше всяка привечер в силуета на извънземно небесно тяло, което бавно изчезваше, сякаш погълнато от морето. Сега сенките щяха да се съживят и да се спуснат над града и обитателите му като конници на ежедневен апокалипсис. Реши се обаче да си тръгне едва когато градът зад гърба й потъна в здрач.

Стана и прекоси площада, който заобикаляше крепостта „Ла Пунта“. Разсеяно докосваше с пръсти тъмния камък, който от четири столетия беше на това място. Спомни си това, което беше прочела тайно в една книга — че един президент от времето на янките, почти в началото на века, построил „Малекон“ и широкия булевард, като за тази цел от морето, близо до входа на залива, бил отнет този къс земя, по който сега вървеше. Това обаче беше едно от табутата, за които беше по-добре да не се говори…

Когато се готвеше да пресече, внезапно си спомни защо е там. Къде й беше умът? Китайката от горния етаж познаваше един магазинер, който продаваше мляко, макар че приемаше тайните си купувачи само под прикритието на мрака. Прекоси булеварда, по който се движеха предимно велосипедисти, и се отправи към „Пеня Побре“, към малкия хълм, откъдето идваше името му, отмина ъгъла на „Ел Моно“ с „Агилар“, продължи до „Хавана“ и накрая навлезе в една уличка.

Мракът щеше да е пълен, ако не беше бледата светлина, разпръсквана от електрическите крушки в къщичките. В момента, в който завиваше зад ъгъла, някой се блъсна в нея и я събори на земята. Когато се изправи, мъждукащата светлина беше изчезнала толкова внезапно, че тя помисли, че токът е прекъснал. Протегна ръце и направи няколко крачки. Чу шляпането на краката си в калта, чието присъствие на тази павирана уличка беше необяснимо, и спря едва когато ръцете й докоснаха някаква влажна стена — предположи, че е на къща. Когато обаче очите й привикнаха към тъмнината, тя застина от изненада. Стената се простираше докъдето погледът й стигаше, макар че не виждаше повече от няколко метра напред, при все това тя познаваше наизуст Стара Хавана и не си спомняше някога да е забелязвала тази стена. Направи няколко крачки и се спря отново, за да огледа земята. Кал и трева. За момент помисли, че се е ударила по-лошо, отколкото предполагаше. Сигурно й се привиждаха несъществуващи неща.

Зад гърба й проехтя топовен гърмеж, който я уплаши до смърт. Беше прозвучал точно зад нея, сякаш идваше от крепостта „Ла Пунта“, а не от „Ла Кабаня“, от другата страна на залива. Да не би отново да са възстановили оръдейния залп от „Ла Пунта“, както по времето на колонията? Едва си помисли това, и я обля студена пот. Стените на Хавана, от които оставаха само фрагменти, бяха съществували от края на XVII в. до средата на XIX в., след което постепенно били разрушени от човешката ръка. Погледна отново високата каменна стена, която се простираше покрай празното място — беше огромен зид, който сякаш нямаше край…

„Клаудия — помисли си тя. — Престани с тези глупости и виж в коя уличка си се забутала.“

Градът наистина беше пълен с улички. Извървя няколко метра, като опипваше непрекъснато стената, както беше правила преди при „Ла Пунта“. Разбира се, сега вършеше това по необходимост, за да не се изгуби. Вляво от нея се простираше обширно празно пространство, каменисто и разкаляно, а отвъд него се очертаваха силуетите на къщите. От време на време зърваше движеща се светлинка в някоя сграда; и чуваше далечни гласове — не можеше да разбере дали бяха на хора, които пееха или викаха.

Ако не се лъжеше, трябваше да се намира почти срещу черквата „Санто Анхел Кустодио“, стига да не я беше отминала; храмът обаче все така не се появяваше. Стори й се, че различава силуета на камбанария. Очертанията й обаче нямаха нищо общо с познатите неоготически кулички на фасадата й, възстановена в средата на XIX в. след преминаването на поредния ураган. За първи път Клаудия се запита каква ли е била първоначалната архитектура на черквата.

Обхваната от внезапен порив, тя се отдели от стената и тръгна към черквата. Там трябваше да бъде ъгълът с улица „Куартелес“, която водеше към Лома дел Анхел, но не видя нито черквата, нито улицата. На мястото на „Куартелес“ имаше някаква градина или имение, а от другата страна, на върха на един хълм — непознат храм, обграден от назъбена каменна ограда. Господи! Къде се беше озовала? До черквата съзря няколко каменни къщи и много пусти терени; тук-там се виждаха колиби — нищо, което би могло да бъде нейната Хавана. Най-тревожното беше отсъствието на живи същества; не се мяркаха дори кучета или котки.

По едно време се осмели да се отдели от разкаляния път край стената и навлезе в една от подобните на пътеки улички. Ако беше в своя град, тази отсечка би съответствала на улица „Емпедрадо“. След като отмина четири-пет пресечки по нея, тя се стъписа от изненада. После изненадата прерасна в подозрение, а подозрението — в ужас. За първи път откакто се бе изгубила в този лабиринт, краката й не газеха кал. Случайно ли беше, че това бе единствената улица, настлана с кръгли речни камъни? Върна се обратно. За момента стената беше единственият й ориентир. Ако се намираше там, където предполагаше, че е попаднала, само този зид би й служил за пътеводител. Тръгна по следващата улица, но само след две пресечки пред нея внезапно изникна високата стена на една сграда. Ако предната улица беше „Емпедрадо“, тази трябваше да е „Прогресо“; „Прогресо“ обаче продължаваше без препятствия до превръщането й в „Сан Хуан де Диос“. Защо беше задънена?

Шум от стъпки прекъсна мислите й. Притисна се към стената и видя край нея да минават две сенки, които й заприличаха на жени в монашеско облекло. Тази гледка връхлетя върху паметта й като приливна вълна. Някъде беше чела, че по време на колониалната епоха съществувал манастир, след чието разрушаване „Прогресо“ се свързала със „Сан Хуан де Диос“. Страхът й прерасна в паника, но тя веднага се опита да размисли. Явно си въобразяваше невъзможни неща, също както когато си измисляше филми. Може би цялата тази загадка имаше по-земен произход. Може би снимаха филм в района и затова улиците бяха празни. Беше виждала фотографии от снимачния процес, на които фасадите на къщите бяха покрити с реквизитен материал. А калта по улиците? Може би са изсипали камиони пръст върху паважа.

Ако това беше снимачна площадка, все трябваше да свършва на някое място. Спомни си, че още не беше намерила адреса на магазинера, затова се върна на откритото място до стената. Навярно вече се намираше близо до площад „Албеар“, където се издигаше паметникът на инженера, построил в средата на XIX в. водохранилищата и акведукта, шедьовър за епохата, награден със златен медал на Парижкото изложение, който нито едно правителство след испанската метрополия не бе успяло да надмине, защото век по-късно продължаваше да бъде единственият път за водоснабдяването на град с вече над два милиона и половина жители…

Надяваше се, че скоро ще стигне до края на снимачната зона. Силуетът на Астурийския център щеше да се появи над тази стена декор, както и огромната сграда „Гомес“, издигната от кубинския милионер, площадът също щеше да бъде там. Излезе на едно равно място, където се извисяваше някакъв параклис. За разлика от предишното място това беше осветено от маслени фенери, поставени на десетметровата стена. Клаудия потърси парка, но не видя никакви следи от него, освен това не беше възможно да са махнали статуята. Това обаче не беше най-лошото. Спомни си, че там имаше здания, които беше почти невъзможно да бъдат скрити. Къде беше „Флоридита“? На мястото, където трябваше да се намира барът, който Хемингуей беше направил прочут, растяха зеленчуци… Реши да провери къде се е озовала и пренебрегвайки всякаква предпазливост, се доближи до параклиса. На мъждукащата светлина на фенерите различи почти нечетлив надпис, в който се споменаваше Света Богородица от Монсерат. Коленете й затрепераха. „Монсерат“ беше името, което приемаше булевард „Мисионес“, когато стигаше до околностите на площад „Албеар“.

До нея достигна резкият тропот на крака; синхронизирани стъпки, които се подчиняваха на странни команди. Би трябвало да избяга, но беше в такъв шок, че не можеше да помръдне. Неколцина мъже в униформи, които й се сториха като от времето на Наполеон, минаха край нея, без да я забележат, сякаш призракът беше тя, а не този военен отряд от осемнайсети или деветнайсети век — никога не бе разбирала от униформи.

Потърси наоколо стативи или кранове с камери, изчака напразно прожекторите да осветят сцената, наостри слух, за да чуе гласа на режисьора или на асистентите му. До нея обаче достигнаха единствено биене на барабани и далечни африкански песнопения в нощта.

Зави й се свят, гадеше й се и тя се опря на стената на параклиса. Наведе се, за да повърне. Непрекъснат и почти оглушителен шепот достигна до нея. Когато вдигна очи, кашляйки до задушаване, видя пълните с книги рафтове на книжарницата „Модерна поезия“, а на другия ъгъл — светлинния надпис на „Флоридита“. Намираше се до едно дърво на площад „Албеар“. В далечината се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, който сега звучеше глухо, както всяка вечер, когато прекосяваше залива.

Завръщането на познато място й подейства като защитен екран. Вече й беше достатъчно да знае, че е в безопасност; сякаш някаква милостива паяжина замъгли паметта й, карайки я да се усъмни в това, което бе видяла. Дори не направи опит да обмисли случилото се. Първо реши, че е някаква халюцинация, предизвикана от храна, може би вирус или треска. Или пък се е отровила? Сигурно беше погълнала някоя ларва с рибата, която яде предната вечер. Беше истинско чудо, че е още жива след толкова часове, но както баба й винаги казваше, човешкото тяло е толкова мъдро, че може да парализира храносмилането, в случай че в стомаха има нещо вредно. Бе оцеляла на косъм. И колко късно беше станало! Вече нямаше време, за да се върне на „Пеня Побре“ и да купи мляко.

Взе първия автобус, който мина. Слезе на втората спирка и се отправи към залива. Сега се чувстваше като капитан Блай на кораба „Баунти“, браздящ гъмжащите от акули води в посока към близките до Нова Зеландия острови. Вятърът се промъкваше между тесните улички към морето и развяваше косите й и тя си представи, че стои на носа на носещия се по вълните кораб. Спря за миг под един уличен стълб, за да пропусне група велосипедисти.

— Клаудия.

Тя се обърна изненадана и доверчива, почти готова да се усмихне на приятеля или познатия. До нея, под светлината на единствената светеща крушка на улицата, стоеше Рубен.