Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (38)

4.

Клаудия спря пред открехнатата врата.

— Това е най-странната курва, която съм срещал в живота си.

Беше му се обадила от фоайето, за да го предупреди, че се качва, и Хуанчо явно беше отворил вратата, за да я улесни в знак на доверие или на нетърпеливо очакване. Андалусецът идваше за втори път в Куба. Поне Клаудия го виждаше за втори път.

— Не иска бижута и дрехи, само понякога пари… и книги — говореше той на невидимия си събеседник. — И то какви книги — Кундера, Мухика Лаинес, онзи перуанец Варгас… Какво ще кажеш?

Бяха авторите, които тя беше споменала преди три месеца. Фактът, че не беше забравил, я изпълни със сладко-горчива радост, особено когато чу как говори за нея. Не се чувстваше обидена — тонът му не беше подигравателен, — а по-скоро натъжена.

Изчака няколко секунди, преди да почука.

— Здравей — поздрави я той весело. — Запознай се с братовчед ми Маноло. Това е Мавърката, моята циганка от Тропиците^[1].

Той й беше измислил това име. Господи, колко зле се чувстваше. Все по-зле. Не я напускаше мисълта, че е паднала до нивото на уличница, вдъхваща снизходителна симпатия. Вече не беше Клаудия, бакалавър по история на изкуството, беше Мавърката, проститутка, която се продава срещу сапуни и книги.

Опита се да забрави положението си, да се абстрахира от вътрешния монолог, с който обикновено преценяваше действията и аргументите си, и заразглежда подаръците. Сиси пристигна след малко, след като бе направила някои „съгласувания“, или с други думи, след като бе връчила дължимото в зелено на охраната на хотела, за да не ги издаде. Така можеха да влязат необезпокоявани. Хуанчо реши да отидат в „Лае Канитас“. По-късно обядваха в „Ел Полинесио“ и оттам отидоха в „Ел Патио“. Всичко в самия хотел, за да не се притесняват от полицията.

Клаудия се опита да превъзмогне унинието си. Държеше се с привидна веселост. Не искаше да се кара със Сиси, но понасяше все по-мъчително тези излизания. За да се пребори с неприятното чувство, беше си измислила метод на лечение, противоотрова срещу гибелното въздействие на живота, който водеше. Практикуваше го дисциплинирано, като ритуал, за да се пречисти.

Всяка сутрин, когато беше още твърде рано, за да излиза на лов за туристи, тя разглеждаше репродукциите си. Понякога си измисляше истории или си представяше ситуации въз основа на известни факти. Изпадаше в екстаз пред картината на Росети, на която художникът беше нарисувал жена си, Лизи Сидал, музата на прерафаелитите, умряла от предозиране с опиум. Този образ я омагьосваше, защото за нея той олицетворяваше връзката между демоните от различни епохи. Смъртта й винаги й се беше струвала съвременна, много хипи за млада жена от XIX век. Друг път разглеждаше таитянските пейзажи на Гоген, с жените с тъмни, обли и пищни като плодове гърди. Ако обаче денят се очертаваше дъждовен и я налегнеше депресия, представяше си, че е в някой ранноромански параклис в Астуриас, земята на предците й, подслонил призраците на келтите, живели преди тях. Клаудия гледаше фотографиите и си мислеше, че един неин повтарящ се сън, в който вървеше из средновековни коридори, навярно е свързан с някой закодиран в гените й спомен. След като проучи разпространението на параклиси на астурийска земя, реши, че може би съществува някаква връзка между сънищата и предците й…

— Сега разбирам защо не взимаш хапчета — заяви Нубия, когато Клаудия й разказа за идеите си. — С тази бъркотия в главата ти е предостатъчно.

Това беше нейната компенсация, нейната защита, единственият начин да не стигне дъното. След като почетеше, излизаше да упражнява древната професия с глава, пълна с капричиа на Гоя и скулптури на Канова, с рисунки на Биърдсли и фасади на Гауди. Срещаше други момичета, нейни връстнички, и се опитваше да отгатне кои от тях са прибрали дипломите си в някое чекмедже… И като си помислеше, че беше свършила като Сиси. И то, защото се бе опълчила, без да има защита зад гърба си. Акилес щеше да й го каже по много по-безцеремонен начин: „Сама си си виновна, защото плюеш срещу вятъра“. Отдавна не го беше виждала, но предполагаше, че приятелят й вече е научил за заниманията й. Там всичко се знаеше. Малка страна, голям ад… Е, Хавана не беше малък град, но беше също толкова голям ад. И поради липсата на вестници и информационни бюлетини, на които да се вярва, Радио Бемба се грижеше да разпространява новините — хубавите и лошите, истинските и фалшивите.

Клаудия се облегна на една стена, докато чакаше двамата чужденци, които бяха отишли да наемат туристическо такси за „Тропикана“. Следобедното слънце изтръгваше червени отблясъци от фасадата на хотела. Сиси се разхождаше дискретно по тротоара с чантичката си на френска курва от четирийсетте години и Клаудия я наблюдаваше разсеяно, докато приятелката й се отдалечаваше на няколко крачки. Една кола спря пред нея. Клаудия се приближи бавно и се наведе, за да каже на шофьора, че е заета, но изражението й замръзна на лицето, когато го позна.

— Хилберто?

— Същият.

— Радвам се, че се видяхме.

— Почакай, имаш ли някакъв ангажимент? — въпросът прозвуча идиотски, но той искаше да й покаже, че не му пука за очевидното. — Ако не чакаш никого, каня те на питие.

— Не, благодаря.

— Вечеря?

— Благодаря ти. Заета съм.

Настъпи мълчание, през което тя търсеше нов претекст, за да се сбогува, а той — друг, за да остане.

— Разделих се с Летисия.

— Съжалявам.

— И напуснах месарницата.

За малко да го попита какво прави сега, но това щеше да даде повод за дълъг разговор, какъвто тя не желаеше.

— Мавърке, побързай!

Сиси й правеше знаци, застанала пред една спряла кола.

— Извинявай, но ме чакат.

— Не може ли да се видим друг път?

— Хилберто, връзката ни беше хубава, но каквото било, било.

Той понечи да възрази, но Клаудия вече вървеше към таксито, което я чакаше с работещ двигател и Сиси, седнала до шофьора. Видя я да се качва на задната седалка до двама непознати и да затваря вратата. Мавърката наистина се беше променила.