Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (43)

1.

Клаудия сякаш хвърчеше от радост. Трудно й беше да повярва, но Урсула я беше уверила, че тази седмица ще получи отговор и че той по всяка вероятност ще бъде положителен. Не поиска да й каже нищо повече, защото, за да се случели, нещата не трябвало да се разгласяват. Клаудия я нарече суеверна.

— Не става дума за суеверие, а за енергии — отвърна монахинята с много сериозен тон. — Ако човек започне да разправя наляво и надясно какво желае, прахосва енергията си, вместо да я съсредоточи за постигането на целта си.

Клаудия реши, че тази теория подхожда повече на някоя съвременна вещица, но не каза нищо на приятелката си, за да не помрачи радостта, която блестеше в очите й. Урсула винаги си е била такава добросърдечна — такива ги наричат Божия душа.

Спря, преди да завие зад ъгъла. Скри се зад една от колоните на малкото заведение, където в този утринен час имаше само четири-пет пияници, припяващи болера: Тъга ме обзема, като те видя — толкова тъжна, самотна… Вече нищо не е останало от това, което нявга беше, нищо, нищооо… Да, същото щеше да каже Рубен, ако я видеше сега, ако вдигнеше погледа си от земята, докато разговаряше с непознатата, която вървеше до него.

Негър с побеляла коса — бялата коса при тази раса е признак за достопочтена възраст — се показа от противоположната страна на бара и се загледа в Клаудия, сякаш тя беше призрак. И сигурно така изглеждаше на това долнопробно място — беше млада жена със стегнато тяло под прилепналите къси панталони. Негърът вдигна ръката си, в която държеше полупразна бутилка и изпя с пълно гърло: Липсваше ми любов, липсваше ми покой, липсваше ми тиии… Останалите мъже приеха този поздрав като принос към хора им и подеха: Влезе в живота ми и прогони тъжните безсънни нощиии. Внесе светлина, ти си моето слънце, моята утехааа…

Глъчката накара Рубен да погледне към ъгъла. Клаудия се сгуши зад колоната с биещо до пръсване сърце, като се опитваше да не обръща внимание на стареца, който се приближаваше към нея и не преставаше да я ухажва с песните на Хосе-Антонио Мендес^[1]: И днес в сърцето си чувствам, че съм с теб всеки ден, ти прогони болката и тъгата в мен… Останалите мъже, вече разбрали, че присъстват на зараждането на роман, ръкопляскаха и викаха.

Клаудия изчака няколко секунди, после погледна иззад колоната. Рубен и непознатата се отдалечаваха в противоположна посока. Коя беше тя? Приятелка? Нова любовница?

— Остави, Бебо, не е за теб — извика един новодошъл. — Ездачките се чукат само за долари.

Клаудия се обърна разярена към мъжа и го разпозна. Беше един мулат, който живееше в кооперацията й. Реши да не му обръща внимание и потърси с поглед двойката, която пресичаше улицата.

— От облаците слез — прогърмя в ушите й гласът на негъра — и заживей в реалността, не гледай хората с високомерие…

Тя излезе на тротоара и се загледа в двете фигури, които се смесиха с минувачите. Зад гърба й продължаваше да звучи песента, посветена на някоя нейна посестрима от миналото:

— Мислиш, че с пари можеш да купиш всяка мента, но щастието не можеш, дори с цялото злато на светааа…

Направи няколко крачки и спря, без да я е грижа за интереса, събуден от тази сцена — осемдесетгодишен негър с бутилка в ръка пееше креолската си ария пред едно момиче, което се държеше така, сякаш беше глухо.

Да тръгне ли след тях? Ако съдеше по посоката, в която вървяха, не отиваха към жилището на Рубен. Може би отиваха в дома на момичето? В някой хотел? Рубен обаче нямаше нужда да ходи в хотел, за да спи с някоя жена — имаше си собствена стая… Някой я хвана за ръката. Тя се стресна, готова да го удари.

— Ей, скъпа, какво ти става?

Чак сега Клаудия разпозна приятеля си. Беше толкова променен. И тези дрехи…

— Не ме гледай така, сякаш съм призрак — каза й Акилес. — Какво правиш тук? Не виждаш ли, че разбунваш духовете?

— Видях Рубен и се скрих.

— Още ли продължаваш с това? Много си загубена. Половин Куба се чука за пари, а ти се притесняваш какво ще кажат хората.

Тя го погледна учудено.

— Знаеше ли?

— Тук всичко се знае. И няма нищо лошо в това. Виж, дори аз съм нещо като амазонка. — Той се завъртя, за да покаже дрехите си. — Разбира се, лична и безкористна амазонка. Чиста случайност… Щастлив съм. Щастлив!

— Влюбен ли си?

— И само как! Представяш ли, той е полковник.

— Полковник!

— Женен и с две деца, но е луд по мен. Само ако го видиш… Четирийсетгодишен, прилича на манекен… Ето, настръхвам само като си помисля за него.

Клаудия беше толкова изненадана, че тръгна с него, като забрави напълно закъде се беше отправила.

— Как се запознахте?

— Започна около историята с лодките. Знаеш, нали?

Клаудия кимна утвърдително и си спомни какво й беше казала познатата на Нубия за Ернесто, но реши да не разваля настроението на приятеля си.

— След като втората лодка успя да стигне до Маями, всеки ден се образуваха огромни опашки от желаещи да прекосят залива. И аз, разбира се, заставах най-отпред, защото бях сигурен, че нещата няма да спрат дотук. Всеки следобед обикалях от единия до другия край, за да видя дали няма да има друго отвличане и да се закача за него. Представяш ли си? Аз — жертва. Какво вълнение! Отвлечен до Маями!… Още ходя натам, но само от време на време. Това момче не ме оставя да дишам! Както и да е, един следобед го виждам — беше облечен цивилно — да взима една лодка. Нямах представа, че е там като тайно ченге, защото е полковник от Държавна сигурност. Заговори ме. Преплавахме седем пъти разстоянието от „Кабалерия“ до Касабланка и от Касабланка до „Кабалерия“. Останалото, както пише в романите, е история.

— Полковник от Държавна сигурност? — след първоначалното смайване я напуши смях. — Човече, ти изобщо не подбираш.

— Мама казва, че съм избягал от дявола, и е права — той подскочи радостно. — Представяш ли си, ако баща ми, който е военен и се пише за голям мъжкар, научи? Да ти призная… Ако не беше онзи негодник, знаеш кого имам предвид, никога не бих заминал оттук. Живеем в божествен рай, в безкраен празник, както би казал неповторимият Лесама^[2]…

Зад тях в далечината още се чуваше серенадата на негъра:

— Изпитах гняв, но скоро разбрах, не любовта ти нищо не струвааа; а нищото чувства не вдъхвааа…

Да, помисли си Клаудия, животът им беше безкраен пир, където всички си играеха да се изяждат един друг. А те бяха сътрапезници в този гуляй — греховни ангели, които, въпреки че бяха в ада, продължаваха да мечтаят за рая.