Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Хавана (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El hombre, la hembra y el hambre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Даина Чавиано

Заглавие: Мъжът, жената и гладът

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: кубинска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: декември 2014 г.

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1463-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228

История

  1. — Добавяне

3.

Този остров се продава. Дори не се предлага на търг — продава се на едро. Не само работната му ръка, но също душата му; всяко вярване, всеки стих, всяка песен от религиите му, всеки щрих на хората, които са го рисували в продължение на векове. А онези там идват с цялата си култура, но продължават да не проумяват нищо. Слушат бръщолевенето на измамника със същата наивност, с която приемат всичко, което четат за острова. Как може дори да си помислят, че един жрец би превърнал вярата си в шоу, заплащано в долари? Но те се наслаждават на измамата. Може би става дума именно за това — предпочитат да приемат за чиста монета всичко, което им се показва, вместо да си задават въпроси… Или пък съм несправедлива? Може би е много трудно да се стигне до дъното на цялата тази бъркотия. Включително за нас. Едва ли някой разбира какво, по дяволите, става тук. Може би сме толкова изолирани, че сме се превърнали в друг вид. Странни същества сме. Ние, кубинците, сме марсианците на Земята и само един извънземен е в състояние да разбере друг извънземен.

По дяволите! Бих дала какво ли не, за да се отърва от тази мания да се съмнявам във всичко; затова съм в това положение — всеки момент ще ме изхвърлят от работа, защото си пъхам носа, където не трябва. Макар че как да мълча, като знам, че търгуват с картините от музея? И откъде да предположа, че са заповеди „отгоре“?

Ти си глупачка, Клаудия. Ще си изпатиш, защото не си държиш езика зад зъбите. Но съдбата ми е такава — да защитавам изгубените каузи, безумците, всичко онова, което е безвъзвратно обречено. Не мога да действам по друг начин. Както не мога да стоя безучастно, когато продават острова ми на парче… Това е по-лошо от „златната треска“, която избухна по време на студентските ми години, когато откриха онези обменни бюра и хората предаваха златните си коронки, порцелановите сервизи, наследени от баби и дядовци, и семейните бижута, оцелели от войни и катаклизми, срещу бонове за храна, вентилатор или малка кола, която след две години вече не ставаше за нищо; толкова голяма беше мизерията, че хората забравиха дори предците си. Най-важното беше да се оцелее. Сякаш колониалните времена се завръщаха. Затова правителството настръхна, когато хората започнаха да говорят за „обменното бюро на Ернан Кортес“, защото там срещу златото даваха джунджурии, както испанците са постъпвали с индианците… Името го измислиха самите хора, които носеха скъпоценностите си там. Какъв друг избор им оставаше, освен да се надсмиват над собствената си мизерия! Само така можеха да облекчат болката. Раздялата с тези предмети означаваше отказ от кръвния завет, защото тези скъпоценности бяха нещо повече от вещи — бяха късчета дух, които хората продаваха, за да поддържат жива плътта; вчера е била дреха на прабабата; днес — картина; утре — религиозна статуетка или каквото се е запазило от едно минало, което навярно е било бляскаво, ако се съди по това, което е оцеляло… Баба ми щеше да се поболее от мъка, когато трябваше да се раздели с една сребърна лъжичка — първия подарък, който е дала на майка ми, когато научила, че е бременна, и първата лъжица, която използвах.

Сега обаче е по-лошо. Продажбата не се ограничава с личните вещи, а се разпростира върху нещата, които принадлежат на всички и следователно не би трябвало да принадлежат на никого. Вече не уважават дори оришите и това наистина е тревожно. Нищо добро не очаква един народ, който позволява да му отнемат светците.

Много бих искала да знам какво мисли Муба за това. Вече повече от месец не съм я виждала. Бог знае къде скита тази негърка, която постоянно дърпа ушите на питомците си… Някой трябва да накаже тези хора, които твърдят, че са религиозни, а после продават словата на своите ориши. Какъв нагъл тип е този бабалаво! Ще ми бъде интересно да видя лицето му, ако Муба се появи за малко. Бих искала да зная какво ще направи. Сигурно ще умре от страх. А тези чужденци… Колко жалко, господи, колко жалко! Как само се оставят да ги лъжат, горкичките! Муба, къде си? Защо не спреш за малко и не си починеш? Двестате години, откакто си мъртва, не ти ли стигат, за да се укротиш?