Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (6)

4.

Усети нечие присъствие до себе си, но не му обърна внимание.

— Още ли те интересува отстъпката?

Преди да се обърне, тя внезапно си спомни защо беше останала.

— Вече си тръгвах — настоя той.

— Почти бях забравила — отвърна тя, като насочи вниманието си отново към групата.

Той проследи погледа й.

— Интересува ли те сантерията^[1]?

— По-скоро ме интересува как се лъжат хората.

Почти веднага съжали, че е изрекла тези думи. Каква глупачка. Не трябваше да се разкрива така пред човек, който можеше да принадлежи към същата шайка като бабалавото.

— Комуто е кеф да е вол, даже ярема си ближе — заяви мъжът.

Тя предпочете да не отговаря и той прие мълчанието й за одобрение на думите му.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Каня те на вечеря.

— Къде? Виж каква опашка има в „Ел Патио“.

— Не се безпокой. Ще отидем в „Бодегита“.

— Там ще бъде още по-зле.

Мъжът се разсмя и именно тонът на този смях й вдъхна за първи път известно доверие.

Дон Паричко отваря всичко — изтананика той като човек, който обяснява на едно дете общоизвестна истина. — Да отидем първо при колата, трябва да прибера това.

Изпита лек срам, че върви до мъжа, който буташе товара си, но той се държеше с такова самочувствие, сякаш тикаше бебешка количка. Беше паркирал колата отстрани на катедралата. Тя забеляза, че задните врати са завързани с въжета, промушени през отворите, където някога са били дръжките. Мъжът обаче не изглеждаше ни най-малко смутен от тази крещяща мизерия — откара съоръжението си зад колата и го завърза за теглича, който се подаваше изпод багажника. След като постави две вериги и четири катинара, той се обърна към момичето.

— Тръгваме ли?

„Бодегита“ беше претъпкана. За разлика обаче от другите заведения, тук нямаше нужда да седиш, за да ти сервират ядене.

— Чакай ме тук — нареди й той, като й посочи едно празно място до барплота.

Видя как се приближи до един сервитьор, зает да приготвя някакъв леден еликсир, подаде му скришом две банкноти, които тя успя да различи въпреки разстоянието, и му поръча два сандвича със свинско и две мохито.

— Това е незаконно — прошепна тя, когато той се върна при нея.

— Кое?

— Да носиш долари. Знаеш ли, че могат да те вкарат в затвора?

Той я изгледа така, сякаш откриваше някакъв нов вид човешко същество.

— Не се тревожи, този човек ми е като брат — каза той и внезапно протегна ръка. — Рубен.

За първи път тя се усмихна.

— Наистина, разговаряме от половин час, а не сме се запознали… Клаудия.

— Най-после загадката е разкрита.

— Загадка?

— Ще ти призная една тайна — не те виждам за първи път.

— Така ли?

И той й разказа за дните, които бе прекарал като студент в библиотеката, и за увлечението си по непознатата, която прелистваше книги по изкуство. Клаудия веднага си спомни обстоятелствата — преподавателката им беше дала възможността сами да си изберат тема за курсовата работа в края на семестъра. Тя се бе спряла на еротиката в гръко-римското изкуство. После разговорът премина към следването им. Той беше завършил Висшия институт за изкуства, а после беше работел като преподавател по рисуване. Не й каза обаче, че са го уволнили. Само отбеляза, че предпочита да работи като занаятчия, защото така може да получава долари от чужденците, на които продаваше стоката си. Тя му разказа, че работи в Музея за изящни изкуства; не посмя обаче да му признае, че навярно ще я уволнят, защото бе протестирала срещу продажбата на творби, които принадлежаха на националното културно наследство. Само отбеляза мимоходом, че е имала търкания с шефа си и че може би няма да остане дълго на тази работа.

Говориха дълго, като не преставаха да играят на толкова обичайния между кубинците покер — да преценяват искреността на събеседника си. Този кошмар беше вездесъщ и влизаше в болезнен конфликт със самата същност на островитянина, който се разкъсваше между естествената си склонност да бъде дружелюбен и необходимостта да не показва чувствата си, докато не разбере добре кой е другият. Беше по-скоро дуел, отколкото диалог, истинско изкуство, което неволно ги превръщаше в конкуренти на която и да е агенция за контрашпионаж. Накрая, уморени да се преценяват и да се прикриват, те започнаха да избягват щекотливите въпроси и преминаха към по-общи и следователно по-сигурни теми — Ботичели, средновековната музика, руините на Помпей, филмите за Свещения Граал…

Най-после сандвичите и чашите с мохито пристигнаха. Разговорът временно затихна. Ядоха с ревността на богомолеца, който агонизира в пустинята и почти умиращ открива шепа плодове, оставени там от Божията ръка; ядоха с настървението на човек, който страда от толкова древен глад, че той вече е част от генетичната му памет. И докато засищаха този вековен апетит, изпитаха чувство на странно общение, сякаш ритуалът на храненето — толкова рядък, че изпълнението му придобиваше оттенък на магия — предвещаваше връзки, които щяха да преминат отвъд настоящето. Това ги накара да се почувстват успокоени в библейския смисъл на думата — бяха извършили свещенодействието на кубинеца.

Точно в този върховен момент, в който се наслаждаваше на хляба и свинското месо, подправено с лук, чесън и кисел портокал, и на сладникавото и ухаещо на мента питие, Клаудия видя познато лице, което й се усмихваше от другия край на барплота. Застина с последната хапка в ръка, загледана в жената, която си проправяше път сред хората и която никой друг не виждаше.

— Хубаво, че се храниш, момиче — каза й негърката с акцента си на наскоро дошла от Африка робиня, който дори смъртта не бе успяла да заличи, — но си отваряй добре очите и гледай с кого се събираш, защото току-виж храната ти излезе по-скъпа от глада.

— Има ли опасност? — попита Клаудия на висок глас, без да съобрази, че не е сама.

— Не слагай в устата ми неща, които не съм изрекла. Само ти казах да си отваряш добре очите, за всеки случай.

Рубен също бе престанал да яде, но по различни от Клаудия причини. Припомни си това, което току-що бе казал, но то нямаше връзка с нейния въпрос.

— Опасност? — повтори той.

Момичето обаче не му обърна внимание — широко отворените й очи бяха втренчени в неопределена точка.

— Клаудия? — отново я извика той.

Тя примигна и сякаш някаква пелена падна от очите й.

— Да?

— Какво ти става?

— Нищо, защо питаш?

— Какво каза за опасността?

— Нищо не съм казала.

Рубен предпочете да не настоява. Знаеше, че случилото се не беше нормално, но нямаше представа какво можеше да бъде. Реши да приеме невъзмутимото изражение на английски лорд, макар че вътрешно изпитваше любопитство. Каква странна жена! Толкова му харесваше, че почти го плашеше. Доизяде сандвича си, като я наблюдаваше с крайчеца на окото. Клаудия също изяде своя, като хвърляше скришни погледи към един ъгъл, където Рубен не успя да види нищо, колкото и да се взираше.