Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (40)

6.

Момче, налей ми нещо — ракия, шльокавица, циан калий, спирт за горене, каквото имаш; няма да си тръгна оттук, докато не се натряскам. Е, как искаш да се успокоя, човече? Знаеш ли какво е да търсиш една жена цяла година и да я откриеш на пиацата? Направо ми падна ченето! Още утре ще отида в Гуанабакоа да ме пречистят. Да не се казвам Хилберто, ако не си избия тази жена от главата… Нищо в тази страна не ми върви както трябва. Може би лошият ми късмет има нещо общо с този проклет остров… Казах ли ти за посолството? Както предполагах — хиляди желаещи да се махнат. И знаеш ли какво? Беше партенка. Никакви мини в Австралия. Добре че успях да отворя паладара^[1] си. Ако не беше той, щях да се обеся на някое дърво… Фасулско е, приятел. Всичко е контрабанда, но добре организирано. Шикарен бизнес, като на мафиотите. Представи си двор, пълен с дървета, с приглушена музика и маси с цветни плочки. Дори изнамерих лампи с абажур, като онези, които имаше педеругата, дето избяга през Мариел… Не, този беше пълна отрепка. Говоря за актьора, той беше много фин мъж. Как се казваше лампата, която имаше в трапезарията си? „Тифани“! Е, абажурът на моите е пластмасов, но трябва да го пипнеш, за да разбереш. Липсва ми единствено украса на стените. Слушай, ти можеш да ми измайсториш нещо. Ще ти платя в зелено, разбира се… Намерих си съдружник, който е управител на дипломатически магазин. От него купувам с долари стоката, която после препродавам. Наех Кача, активистката от комитета. Не, човече, отдавна се е отказала от комунизма. Сега е на страната на „доларите“ и е страхотна готвачка. Знаеш ли как се реших да й предложа работата? Веднъж, докато бяхме дежурни в комитета, тя ми каза: „Това вече не е революция, Хилбертико, това е инволюция“. Дори на най-глупавите хора понякога им идват блестящи мисли. И още там, в три след полунощ, сключихме сделка. Тя продължава да се преструва, че „сме социалисти, напред и все напред“, но живее от гущерите, които й давам… Паладарът ми е златна мина. Печеля достатъчно — за себе си, за да плащам на Кача и да купувам още стока от приятелчето в дипломатическия магазин. Разбира се, само който има долари, може да се храни в ресторанта ми. Съжалявам много, но трябва да правим жертви, както казва Върховният комедиант^[2], а сега, когато станах частник, не вярвам дори на майка си… Не си тръгвай, приятел, остани още малко. Всъщност и двамата сме прецакани. Предполагам какво си мислиш, но те уверявам, че аз съм много по-зле. Поне твоята мацка не е запалила червения фенер като моята. Едно е да се раздели с теб, и друго — да те зареже, за да стане курва. Мисля, че трябва да си направя посвещение или поне молитва за главата. Може би някой амулет, дори и малък, няма да ми дойде зле — един Елегуа^[3] или нещо подобно. За всеки случай поставих петела на Осун^[4] в двора. Така мога да го наблюдавам, за да не ме изненадат неподготвен, защото само това ми липсваше — ченгетата да влязат в къщата и да открият какво държа в килера… Все е нещо. Не знам какво друго да измисля, за да се отърва от тази лоша сянка. Като нищо някой ден и аз ще се кача в някоя лодка и няма да спра, докато не стигна до „Малекон“ и Деветдесета…