Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (21)

3.

Да проституираш ли, или да не проституираш? Това е въпросът. И само като си помисля, че щяхме да сложим край на язвите на старата империя! Но нищо не се получи както очаквахме. Сега всички продават душите си на дявола или на предложилия най-много, само и само да се сдобият със сапун или с пътуване в чужбина. Без значение са целта и средствата, без значение е дали договорката се постига в леглото, или в бара. Някои лягат срещу един бифтек, а други предоставят информация в замяна на къща, кола или срещу разрешение да им се изплати авторското право в долари. Промяната на факторите не оказва влияние върху продукта. Формулата за проституиране е винаги една и съща, а и не всички курви — мъже и жени — на този свят стигат до леглото.

Завиждам на храбростта на онези, които се осмеляват да крещят, да бъдат бити, да не се предават. Аз почти не смея да се съпротивлявам. Завиждам на онези, които предпочитат да изгълтат сто хапчета и да заспят като ангели… Да умреш… Да заспиш… Може би да сънуваш! Макар че също се питам какви ли кошмари са имали онези, които са сложили край на живота си. А ако смъртта е само паяжина, която улавя душите — добрите сънуват предишното си съществуване, а лошите страдат заради престъпленията, които са извършили тук? Къде ли ще отида, ако умра днес?

Търся излаз от хаоса, път към обетованата земя. Упорствам, вкопчвам се в надеждата, в някой лъч светлина. Още преди да предусетя катастрофата, любопитството ме тласна да изследвам вратата, отваряща се след смъртта. Още тъгувам за първите богове, които срещнах в една книга — красиви гръцки божества, пред които се преклоних без усилие; вероятни отгласи от един предишен живот, който предусетих в каменните им одежди. При все това беше краткотрайно благоговение, което изчезна заедно с детството ми, може би защото спомените ми отслабваха. Престанах да чувам гласовете им, престанах също да присъствам на беглите им появи и един ден си тръгнаха завинаги за обвитата си в облаци планина.

Тогава някой ми даде една библия. Първата. Спомням си вълнението, ритуала да я чета тайно, запазвайки за себе си насладата от момент, който не исках да споделям. Какъв сладостен егоизъм! Най-после щях да опозная Бога, когото хората посещаваха в черквите. Търсих ревностно между страниците, препрочетох много глави, мислейки, че не съм разбрала добре; реших, че вината за това е в странния испански, на който бяха написани текстовете. При все това, колкото и да се старах, не открих Бога от сънищата ми. Едно отмъстително и раздразнително създание беше узурпирало мястото му. Неговият глас, въздигащ се от страниците, ми вдъхваше тревога. Беше същество, което забраняваше опознаването на хората. Що за дух беше това?

Не смятах обаче да се предавам. Божествеността съществуваше; просто трябваше да я потърся на правилното място. Свързах се с други студенти, които също я търсеха. Винаги е съществувала тайна жажда за духовност въпреки всичкия марксизъм, който рецитирахме наизуст, и никой, нито един възрастен, нито една институция не предполагаше, че това търсене съществува — автоматичното писане беше връзката с личните ни ангели, йогата и астрологията се изучаваха в училищата по изкуство, обсъждаше се И-Дзин^[1] във факултетите по журналистика и кибернетика и всички ходехме по сантероси^[2] и спиритисти… Бяхме толкова щастливи, толкова изпълнени с надежда.

Сега всичко това беше минало. Отдавна престанахме да съзаклятничим и днес всеки се опитва да се оправя както може. Вече не ходя да ми гледат на карти, нито чета китайските хексаграми — отговорите не са отговори, когато няма дори път.

Вчера влязох в една черква за първи път от много години с намерението да се опитам отново да намеря истинския Бог. Поседях малко до съда със светена вода и се вслушах в безплътното ехо, което се носи в храмовете, сякаш са населени с духове, които са там, за да чуят молбите; в черквите обаче човек може само да се моли и да чака отговор, а аз останах глуха за Бог… не библейския Бог, когото никога не успях да чуя, а Божествеността, която е навсякъде. Но въпреки мълчанието на душата намерих нещо, което бях забравила — покой. Пълен и неземен покой.

В черквата сърцето ми се освобождава и полита. Разбирам, че пътят на очакването и молитвата е тесен, но е по-добър от всеки друг. Светът ни забрави, както забрави какво сме били преди време. Само някои старци, изглежда, си спомнят. Ние, младите, се опитваме да си представим какъв е бил духът на този някогашен град на чудесата, но е трудно да се пресъздаде подобен блясък само по няколко руини. Затова ставаме мечтатели, археолози на душата, превръщаме се в друиди срещу забравата, опитваме се да спасим изгубената памет, но не чрез филми — образите отпреди нашето раждане се пазят в тайни хранилища, — а чрез снимки и пожълтели списания.

Предполагам обаче, че става дума за непосилна задача. Вместо да ни помогне, светът се е превърнал в съучастник. Никой, нито дори онези, които продължават да посещават острова — сякаш става дума за някакво място за поклонение, не престава да повтаря старите мантри: край на проституцията, на бедността, на кастите, на дискриминацията, на привилегиите… Никой не иска да признае, че мечтата се е изгубила, че идеалите вече не съществуват, че са престанали да съществуват отдавна. В действителност са ни оставили сами с нашия глад и нашия дух… и с един-единствен въпрос, който е дилемата на моето поколение.