Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (31)

5.

Опашката от чакащи хора беше огромна, но още по-внушително беше задръстването, причинено от тълпата, която преливаше от тротоара и стигаше до средата на булеварда. Полицаите бяха объркани, а шофьорите — изпаднали в истерия. Такава опашка заради един руски филм, който отгоре на всичко се казваше „Покаяние“^[1]? Наистина хората бяха станали мазохисти. Не всички обаче мислеха така. Държавна сигурност, разтревожена от слуховете, беше мобилизирала силите на реда, които се опитваха да обуздаят навалицата. В програмата беше обявена само една прожекция, но беше очевидно, че салонът няма да побере всички чакащи.

Нубия и Клаудия, нарамила детето, чакаха два часа, докато Синематеката отвори, и още един час сред блъсканица до полузадушаване, за да влязат. Успяха да се промъкнат в последния момент, когато тълпата вече заплашваше да счупи стъклата. През тях чуха виковете, които съобщаваха, че ще има извънредна прожекция в полунощ за онези, които са останали навън. В киното имаше хора, насядали на пътеките и застанали прави най-отзад. Двете седнаха на земята.

„Тези руснаци са изперкали“ — беше коментарът на някакъв човек, когато трупът на вече погребания диктатор се появи за втори път извън гроба; защото този труп нямаше да намери покой в целия филм. И тайнствените му появи въпреки строгата охрана също щяха да разплетат мрежата от престъпления, които беше извършил зад паравана на публичния си живот, изпълнен с усмивки, с деца, поднасящи му цветя, и с речи, в които се възмущаваше срещу несправедливостите в този свят — нещо, което звучеше твърде познато на Клаудия, Нубия и останалите зрители в салона. Същото това нещо очевидно искаха да видят и онези, които продължиха да спират движението до полунощ, когато вратите отново се отвориха, за да пропуснат излизащите и влизащите, докато последната фраза пулсираше в колективното съзнание: „За какво е пътят, ако не води към храма?“. Сдържани ръкопляскания след този стих на перестройката.

Клаудия си помисли, че образът на черквата като проводник на прехода към бъдещето разкрива ключов момент от настоящето й. Черква… Храм… Параклис… За да има вяра в бъдещето, човек се нуждаеше от миналото си, но нейното минало й бе ловко отнето, потиснато и променено. Започна интуитивно да го усеща след видението на Оръжейния площад, узна го със сигурност два дни преди прожекцията на филма.

Същия следобед беше излязла във вътрешния двор и усети, че някой я наблюдава от тъмното стълбище. Спокойно простря чаршафите, а през това време Муба не помръдна, нито проговори. Когато свърши, остави кофата зад една саксия и излезе на улицата след призрака на старата робиня.

Преминаха по улици, площадчета, мостчета и дворове на една различна и кипяща от живот Хавана, но никой от обитателите й сякаш не забеляза нейното присъствие. До Клаудия достигнаха разговори и викове на търговци, научи клюки, слухове, престъпления от страст. Разпозна Площада на катедралата, който в момента не беше площад и на него все още нямаше катедрала, а се виждаха само полуиздигнатите стени на черквата на йезуитите, която така и нямаше да бъде построена, защото те щяха да бъдат изгонени от испанската колония, преди строежът да бъде завършен. При все това Клаудия успя да съзре с погледа си от бъдещето скелета на това, което щеше да бъде Главната енорийска черква, а по-късно — Катедралата… макар че дотогава имаше доста време. Сега теренът обхващаше само малкия площад „Сиенага“, тъй като водата нахлуваше от юг и от запад (по рововете, образувани по бъдещите улици „Сан Игнасио“ и „Емпедрадо“). Както й обясни Муба на разваления си испански, водата идвала от „общинските мери“ или пустите земи в близост до крепостната стена. Винаги било така по време на дъждовния период. Проблемът бил толкова сериозен, че построили лявата кула на черквата по-тясна от дясната, за да не препречва още повече пътя на буйните потоци, които заливали зоната. Това природно явление било причината за архитектурната асиметрия, която щеше да възбужда любопитството на мнозина в епоха, когато споменът за такива наводнения вече щеше да е изчезнал. Клаудия си припомни безбройните спорове за този необясним „дефект“, без който сградата щеше да бъде образец на съвършена хармония. При все това, каза си тя, това несъвършенство превръщаше хаванската катедрала в уникално творение. Без асиметричната си фасада историческият паметник нямаше да притежава същото очарование. Все едно кулата в Пиза да не е наклонена, а Венеция да не е заплашена постоянно от потъване. Уникалността на тези места се дължеше именно на подобни несъвършенства.

Клаудия си припомни обясненията на негърката и собствените си заключения, докато се опитваше да нагласи по-удобно заспалото в ръцете й дете.

— Дай аз да го нося — каза й Нубия и взе детето. После укори приятелката си: — Нищо не каза, освен че филмът ти се е сторил страхотен. Какво ти е?

— Колебаех се дали да споделя нещо.

— От тона ти съдя, че вече си го решила.

И Клаудия й заразказва за виденията си, за разходката си край крепостните стени, за онзи толкова отдавнашен Оръжеен площад, на който нямаше дори параклис, и за един залят от вода Площад на катедралата, на който катедралата още не съществуваше. Едва на следващата пресечка Нубия й каза мнението си:

— Внушено ти е.

— От какво?

— От онази монахиня с виденията. Сигурно си повярвала, че ти също можеш да имаш видения.

— Нубия, знаеш, че имам видения. Още от дете.

— Едно е да виждаш някакви същества, друго е да се разхождаш из град, който вече не съществува… Поне опита ли се да провериш дали площадът се е наводнявал или дали Дворецът на интендантството някога е имал мазилка? Бас държа, че са фантазии.

— Видения са. И досега нито едно не ме е подвело.

— Ще ти кажа дали са верни, или не, след като поговоря с една приятелка, която работи в Националната библиотека.

— Проверявай каквото искаш, но въпросът не е за катедралата… Знаеш ли, че Муба е имала деца?

— Това какво общо има?

— Бащата бил бял, каталонец, който дошъл на острова да си търси късмета.

— Не виждам нищо необикновено в тази история.

— Аз обаче виждам, защото мъжът припознал децата си и ги кръстил Франсиско и Хуан Баутиста. После откупил свободата на Муба и живял с нея до смъртта си.

Нубия спря.

— Виждаш ли? — каза й тя. — Въобразяваш си небивалици.

Клаудия обаче сякаш не я чуваше.

— Хуан Баутиста, най-малкият син, бил чирак при някакъв занаятчия. Дори си спомням името — Хулио Тамара. В работилницата имало освободени мулати, като Хуан Баутиста, имало и роби, които се учели на занаят.

— За бога, Клаудия. Роби с професия! Не говори глупости. Робите масово са измирали от глад и непосилен труд. Нима допускаш, че господарите са ги пращали да учат занаят?

— Не са ги пращали от християнско милосърдие. Извличали са облага — парите, които робът им давал…

— И може ли да знам откъде са взимали тези пари?

— Печелили са ги със занаята си.

— Роби с пари? Момиче, ти в кое училище си учила?

— Точно това ме притеснява, Нубия. Това, което видях, се различава от всичко, на което са ни учили. Знаеше ли, че робите чираци са получавали заплата, една част от която са давали на господаря, а останалата част са спестявали, за да си откупят свободата?

— Откъде си я доставяш?

— Кое?

— Тревата. Сигурно е първокачествена.

— Нубия…

— Знам, ти си света Клаудия — нито пушиш, нито смъркаш. Но романите са ти замаяли главата като първокласна дрога.

— Никога не съм чела подобно нещо! И нямам толкова въображение, че да си го измисля.

— Така си мислиш — прошепна Нубия, като й подаде детето пред входа на сградата, преди един век била дом на прочут маркиз.