Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (39)

5.

Какъв лош късмет! Да срещне Хилберто точно в онзи момент. Не че я интересуваше мнението му. В крайна сметка беше скъсала с него и не възнамеряваше да върне часовника назад, но… Кого лъжеш, Клаудия? Разбира се, че те интересува! И не защото имаше чувства към него. Те наистина бяха вече минало, но се ядосваше заради това, което щеше да си помисли за нея човек, с когото е била толкова близка. На никого не му е приятно хора, които са го виждали в по-добри времена, да присъстват на безпомощността или падението му. Унизително е. Случилото се я разтревожи най-вече заради опасенията, които събуди в нея. Щом Хилберто я беше видял с какво се занимава, същото можеше да й се случи във всеки момент с Рубен. А това наистина щеше да я довърши. Щеше да се самоубие. После размисли. Или щеше да се качи на някой сал и да избяга в Маями. Там никой не я познаваше и можеше да започне живота си на чисто.

Осъзна, че отново подхваща тази идея. Прибягваше все по-често към нея като към игра на карти, като към кубчето на Рубик, като към хипноглиф^[1] или друг предмет, предназначен да възбужда подсъзнанието… Спомни си за предупреждението на Индианеца. Опасността. Морето. Да остане или да избяга? Да проституира или да умре от глад? To be or not to be? Вечният въпрос.

Запръжката вреше на дъното на тенджерата. Олио, счукан чесън, червени чушки, каквито помнеше от детството си, лук, домати — истински деликатес за овкусяване на черния боб. Щеше да ги смели и да даде една купичка на Давид. Беше купила също пюрета със зеленчуци и месо, които нито едно дете в квартала не беше опитвало.

Прибави запръжката към боба, разбърка всичко и го остави да поври още малко на огъня. Докато чакаше да стане готово, за да отдели част от боба и да го смачка с вилица (готварска тайна на бабите, за да сгъстят ястието), тя отвори перденцето на шкафа под умивалника. Там беше нейната швейцарска банка — десетките консерви, честно спечелени с труда й на „ездачка“, или с други думи, с пот на челото. Жертвата обаче си струваше, помисли си тя, разглеждайки бурканите с камби, с майонеза, с маслини — съкровища, които я караха да се чувства като Джаки Онасис; кутиите с доматено пюре, с кренвирши, с кълцана шунка… Немислими деликатеси за гладните тълпи, обитаващи сградата; тайна, която в случай че бъдеше разкрита, можеше да й струва живота.

Съзерцаваше в захлас богатствата си, когато някой почука на вратата. За малко щеше да събори тенджерата с боба. Дръпна бързо завеската, като грижливо опъна плата в краищата, за да не се вижда нищо. Отиде до вратата и я отвори.

— Колко хубаво мирише! — възкликна Урсула.

— Как само ме уплаши — тя затвори вратата. — Искаш ли да обядваш? Днес мога да те нагостя.

— Няма да стоя дълго, но ще хапна малко, за да не те обидя… Боб, нали?

— Черен.

— Ухае прекрасно. Напомня ми за боба, който приготвяха в стопанството на чичо ми и леля ми, мир на душите им, стига да намерят мир след това, което сториха с имота им.

Клаудия не искаше да знае, но монахинята продължи невъзмутимо:

— Бяха засадили двеста портокалови дръвчета и те раждаха огромни плодове — най-сладките, които съм яла през живота си. Един ден пристигна някакъв тип от правителството и съобщи, че държавата ще засее на това място захарна тръстика. Те му обясниха, че почвата не е подходяща, но дойдоха булдозери и изкорениха портокаловите дръвчета, за да отглеждат захарна тръстика… която така и не порасна.

— Урсула — каза Клаудия. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да е във възможностите ми…

— Не ми разказвай повече такива истории.

— Извинявай.

— Просто вече не издържам — тя се отпусна на един стол. — Направо ще полудея.

— Какво се е случило?

— Всичко ме потиска. Двойственият живот, който водя, ме убива. Не мога да бъда курва и светица едновременно. На ръба на шизофренията съм. Сутрин ставам и слушам Хилдегард на касетофона, докато чета забранени книги. Следобед се гримирам и излизам да проституирам. Уверявам те, че повече не издържам.

— Каква глупачка съм. Дойдох да ти съобщя хубави новини, а точно това не правя — стана от стола и се приближи до етажерката с книги. — Говорих с няколко монахини и мисля, че можем да ти помогнем.

Клаудия мълчеше.

— Стига да не предпочиташ досегашния си живот — добави тя.

— Вече ти казах, че ми писна да се чукам с непознати типове.

— Не е нужно да си толкова натуралистична — огледа претъпканата с книги етажерка. — Готова ли си да работиш каквото и да е?

— Да, стига някой да се грижи за Давид. Сега го гледа учителката, но трябва да й плащам в натура… Перилен препарат, сапуни и такива неща. Ако сменя работата си, вече няма да мога да разчитам на нея.

Монахинята извади една книга.

— Е, не се отчайвай. Мисля, че въпросът с момчето ще бъде решен — тя прелисти томчето. — „Нещата, които се виждат в небето“^[2]… Юнг не беше ли психолог?

— Бивш ученик на Фройд.

— И е писал за летящи чинии? — погледът й се плъзна по страниците и се спря върху един подчертан абзац. — „Нищо не подхранва толкова слуховете и паниката, колкото невежеството…“ Разбира се, цитат, който може да се отнася за нещо повече от явлението НЛО… „Първото наложително условие за ясновидска мълва, различена от обикновена мълва, винаги е наличието на необичайна емоция. Усилването му обаче и прерастването му във видение и в бълнуване на сетивата блика от една по-силна емоция и следователно има по-дълбок произход…“ Досещам се. Увлякла си се по психология на виденията.

— Много умно.

— И до какво заключение си стигнала? Луди ли сме, или какво?

— Много видения са реални, но природата им е толкова различна от всичко познато, че поради невъзможността да ги обясним, смятаме, че не съществуват.

Монахинята върна книгата на мястото й.

— Твърдят, че Юнг е бил полуеретик.

— Не полу, а пълен еретик — съгласи се Клаудия. — Според него мандалите и НЛО са свързани с Бог.

— Надявам се сега да не вземеш да станеш атеистка.

— Не се тревожи. Щом не си станал безбожник, след като си учил в тази страна, няма да станеш такъв дори и в следващия си живот… а аз издържах това изпитание.