Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (44)

2.

Трябваше да даде отговор на испанеца… и то скоро. Беше останал в Хавана, за да я изчака, а тя вече се чудеше какъв претекст да измисли, за да отложи сватбата. Разкъсваше се между желанието да замине и страха от очакващото я в свят, за който не беше подготвена. Знаеше, че е способна да оцелее, както плъховете оцеляват на дъното на някоя негостоприемна канализационна шахта, но подозираше, че ще се чувства като изгубена навън, в един свободен и богат свят.

Включи касетофона и постави касетата на Хилдегард, за да послуша малко музика, докато се облича. Давид сигурно играеше с децата на Хеорхина, която почти се беше превърнала в негова постоянна бавачка, за да може майка му да „упражнява занаята си“ следобед и вечер. Искаше й се да има повече време за него… Майките би трябвало да работят само половин ден, помисли си тя. В крайна сметка ние никога не си почиваме. Ако не перем, тогава гладим, после готвим и слагаме масата, след това мием съдовете, приготвяме дрехи за децата и съпруга, поддържаме къщата чиста и подредена, грижим се да има нещо за закуска на следващия ден и… така до безкрай. Никой обаче не ни заплаща тези часове. Още по-лошо, все едно че те не съществуват, сякаш цялата тази работа се върши сама или е дело на някой дух. Това беше тя. Това бяха всичките жени в сградата, в която живееше. Духове като от приказките, където човек ляга да спи, а на следващия ден става и заварва хляба изпечен, трохите — изметени, а огнището — запалено с току-що събрани дърва от гората. „Направили са го феите“ — викаха в хор децата в тези приказки. „Малкият народ“ — шепнеха децата в Англия, родина на приказните създания, защото там те са толкова могъщи, че никой не се осмелява да ги назове с истинското им име.

Клаудия стоеше като хипнотизирана, загледана в една цепнатина във вратата. Въображението й беше в плен на тази музикална мантра, която отново действаше като мост между свръхестествени светове… Стресна се, когато чу едва доловимо почукване на вратата. Докато закопчаваше роклята си, през ума й мина мисълта, че този лек шум може да е бил зовът на някоя фея.

Отвори вратата и слънцето така я заслепи, че в първия момент не успя да различи тъмната фигура, която се очертаваше срещу светлината.

— Какво желаете?

— Да не казваш, че не познаваш негърка?

— Муба!

— Ще показвам нещо.

— Какво?

— Трябва видиш.

И без да добави нищо друго, тя се обърна и се запъти към двора. Клаудия тръгна след нея, но едва направи няколко крачки и се закова на място, сякаш я беше ударила мълния. Навсякъде растяха жасмини, които разхлаждаха въздуха. На арките, които преди бяха покрити с груби дъски, сега искряха витражи с изобразени на тях плодове. Вместо железните пръчки, перилата си бяха възвърнали стругованите дървени подпорки. Плочки с флорални фризове с келтски привкус ограждаха стените на коридори и стълби. Клаудия не успя да види повече подробности, защото Муба вече прекосяваше покрития вход и излизаше навън. Щом я настигна, тя се обърна, за да види фасадата на двореца. Установи с изненада, че няколко съседни сгради внезапно са изчезнали и че на мястото, където преди се издигаше голямата старинна къща, има много по-скромна сграда. В средата на това, което трябваше да бъде улица „Лус“, вода течеше към залива по някакъв канал.

— Муба, какво е станало с къщата ми?

— Къща на маркиза няма тук. След няколко години.

— А улица „Лус“?

— Господин Лу живее долу, близо до мелницата си.

— Каква мелница?

— Където мели житото, близо до залив.

Клаудия опита да си представи това, което Муба й обясняваше. Беше очевидно, че се намира в епоха, когато улица „Лус“ не съществува. Муба не беше разбрала въпроса й, но от отговора й Клаудия заключи, че има някакъв мъж с фамилия Лус, който живее на бъдещата улица „Лус“. И явно този мъж беше богат, щом притежаваше мелница близо до залива — сигурно използваше напора на водата, която течеше по канала. Единствено човек с власт и репутация би оставил името си на улица.

— Муба, щом улица „Лус“ не съществува, как се нарича това място?

— Улица на мелницата.

Негърката вървеше бавно.

— Къде отиваме?

— Ще ти покажа нещо, твоето място.

— Моето място? Какво искаш да кажеш с това?

Негърката спря. Изгледа я за миг, поставила ръце на кръста, после ги разпери, сякаш искаше да обгърне с тях града.

— Това. Всичко това. Място, където живееш. Трябва да видиш.

— Виждала съм го.

— Но не познаваш. Днес опознаеш. Аз покажа…

И Муба й показа нейния град — този, който никога не бе опознала, въпреки че бе вървяла толкова из него. Показа й полупрокараните улици и градините, заемащи огромни пространства. Там, където по-късно щяха да се издигат старинни къщи и сгради с подпрени с колове балкони, сега се простираха терени, които Муба наричаше „ранчо“ и „стопанства“. В тях се намираха вилите на най-богатите семейства. Почти цялата зона на юг от канала — от бъдещата улица „Лус“, — която за Клаудия беше квартал „Паула“, бе заета от имения, покрити с пищна растителност. Муба й показа на север друга зона с девствени земи, която, доколкото Клаудия успя да се ориентира, щеше да стане център на Стара Хавана. Негърката й обясни, че има още много имения отвъд крепостните стени, към хълма Ведадо… Клаудия я обсипа с въпроси, но негърката не познаваше добре района извън стените. Само знаеше, че е забранено да се ходи на хълма. След като един френски пират проникнал през заливчето Хуан Гилен, завзел Хавана и я опожарил, на гражданите било забранено да минават през съседния на крепостната стена хълм, за да не прокарват пътища, които биха улеснили непознатите. Клаудия предположи, че става дума за Жак дьо Сор, опожарил града в средата на XVI век. След като поразпита негърката, успя да разбере, че пиратът проникнал през мястото, където сега се намира кулата „Сан Ласаро“, близо до парк „Масео“, който в миналото бил полуостровче, свързано със сушата с тясна ивица земя. Пиратът и хората му стигнали до града по пътеките, прокарани от добитъка и от самите местни жители. По онова време крепостните стени не съществували и французите, верни на нрава си, започнали да грабят, да опожаряват и да изнасилват, като дори оставили някой и друг потомък с френска кръв в града. Клаудия поиска да узнае кой е бил Хуан Гилен, дал името на заливчето, преименувано по-късно на Сан Ласаро, но Муба не можа да й отговори.

Негърката обаче знаеше, и то с подробности, историята на всичките улички в пределите на града, защото беше присъствала на раждането и развитието им. Клаудия научи, че улица „Лампариля“ дължи името си на един набожен гражданин, който всяка вечер запалвал кандилце за душите на умрелите до прозореца на къщата си, разположена на ъгъла, където днес тази улица се пресича с улица „Хавана“. На улица „Офисиос“ имало множество занаятчийски работилници на бижутери, ковачи, дърводелци, леяри и други майстори, чиито услуги били много ценени в колонията. Това средоточие на работилници в зоната се дължало на обстоятелството, че улицата свързвала два от най-жизненоважните центрове по онова време — Оръжейния площад и площад „Сан Франсиско“. Клаудия видя гъмжилото от двуколки, минувачи, колички, улични търговци, карети… Оживлението съперничеше с това по улиците на нейната Хавана, изпълнени с велосипеди, пешеходци и автомобили, които замърсяваха въздуха с вредните си газове. Въздухът в колонията обаче беше свеж, ухаещ на мамон и банани, на лук и кориандър, на манго и ананас, които зарзаватчиите предлагаха от количките си. Стигнаха почти до края и завиха по „Сол“, която по времето на Муба се наричала улица „Барутна“, защото там бил преместен погребът от крепостта „Ла Фуерса“. Окончателното име щяло да се роди по-късно, когато на ъгъла с „Агуакате“ била отворена кръчма с изрисувано слънце на фасадата. Преди да стигнат до това място, минаха край манастира „Санта Клара“, чиито бели стени се сториха на Клаудия по-величествени в истинската им роля на обител, отколкото в ролята на Център по реставрация и музеология, както тя го познаваше. Представи си как послушниците са се разхождали в двора, който тя самата беше прекосявала толкова пъти. Години по-късно от този манастир щеше да избяга — с помощта на монахиня на име сестра Инес — бъдещата графиня Мерлин, девойка от Хавана с непокорен характер, която един ден щеше да напише мемоарите си. Клаудия пое дълбоко въздух — искаше да попие цялата тази история, която за първи път се появяваше пред очите й като нещо истински нейно. Стигнаха до „Агуакате“ и завиха на юг. Една пресечка по-надолу, там, където улицата се пресичаше с „Лус“, Муба се спря пред оградата на манастира „Белен“ и посочи едно дърво, което се подаваше над зида. Клаудия разбра, че това огромно дърво^[1] е дало името на улицата, но не си спомняше да го е виждала в своето съвремие. Сигурно беше загинало или го бяха отсекли, преди тя да се роди.

Продължиха обиколката си, като Муба й показваше все нови и нови неща. За какво? Клаудия не знаеше, а и не я интересуваше. Също както Вергилий е водел Данте, така я водеше нейният гид из непознати места. Нейното пътешествие обаче беше различно, защото водачът й не беше духът на класически поет, а призракът на негърка, родена някъде в Африка, и мястото, из което двете вървяха, не беше адът, а един подобен на рай град. Клаудия се чувстваше така, сякаш се беше върнала в майчината утроба. Сигурна, че никой не ги вижда, което щеше да бъде проблем заради прилепналото й облекло от червен латекс, тя питаше, внимателно наблюдаваше и изучаваше, сякаш искаше да погълне с очи всяка стена, всяка къща, всеки ъгъл на тези толкова непознати, но в действителност толкова нейни улици.

Внезапно пред тях се откри Оръжейният площад. Клаудия съзря отново блестящата от белота фасада на Двореца на интендантството, както и Двореца на капитан-генералите, който вече се издигаше на мястото на разрушената черква от предишното й видение. Промяна на миризмите подсказа на Клаудия, че току-що е преминала през невидима врата в друга епоха, забеляза го също по внезапната промяна в облеклото и в сградите. Беше се озовала на Оръжейния площад в епоха, много по-късна от тази на улиците, по които току-що беше вървяла — дори „Темплете“ вече съществуваше, но още не беше онзи толкова познат площад. Статуята в средата на парка не беше на Бащата на родината^[2], а на някакъв рицар — може би крал? — с широко тежко наметало. Също не видя четирите малки фонтана, от които врабчетата пиеха вода.

— Муба, докога ще вървим? Уморих се.

— Ей сега свършваме, това е последно.

Клаудия я последва до входа на Института на книгата… или по-скоро Двореца на интендантството. Там негърката застана на ъгъла на портала, от който можеше да се види целият булевард „О’Райли“, простиращ се до Централния парк. Под тази арка самата Клаудия беше стояла много пъти, чакайки да отмине някой проливен дъжд — като онези, които някога са наводнявали района до малкия площад „Сиенага“. Зад познатите стени на Двореца на капитан-генералите се издигаше кулата на една красива черква, която тя никога не бе виждала.

— Там е свещеник доминиканец — каза й негърката.

Клаудия поразрови паметта си и заключи, че това трябва да е легендарният манастир „Санто Доминго“ с прекрасната си трикорпусна кула — една от най-високите в пределите на града. Беше се запознала с част от историята му, когато й хрумна да проучи един скромен паметник на улица „Обиспо“, почти на нивото на земята. Така научи, че камбаната, която го украсява, е принадлежала на манастира на доминиканците, разрушен в началото на XX в. след една изпълнена с перипетии история.

— Човек убива духа си — каза негърката с необичайна за нея тъга. — Човек остава без сила, защото унищожава „аче“ на предните.

Клаудия откъсна поглед от кулата и го насочи към Муба. Какво искаше да каже с това, че човекът унищожава духа си? Какво наричаше тя „аче“ на предайте? И защо човек оставаше без сила, когато го разрушаваше? Не че не знаеше какво е „аче“. Като всеки уважаващ себе си кубинец тя беше запозната с това старо африканско понятие. „Аче“ беше силата, добродетелта, благодатта, късметът… Клаудия предпочиташе да го преведе на един по-интуитивен език — позитивна вибрация. При все това не разбра какво имаше предвид Муба.

Негърката се отправи бавно към черквата, чийто главен вход явно се намираше откъм „О’Райли“. Когато стигна до ъгъла, Клаудия зърна друг вход — внушителна барокова порта. От двете страни на арката й две колони поддържаха статуите на двама светци. Горе между тях в една ниша, също обградена от две по-малки колони, имаше статуя на трети светец. Негърката обясни на архаичния си език, че централната статуя е на свети Доминик де Гусман и че неговите стражи са свети Тома Аквински и свети великомъченик Петър. Влязоха в черквата и минаха покрай жените с шумолящи рокли и с дантелени воали, които се молеха, седнали на дървените пейки. Никоя не им обърна внимание, но на Клаудия се стори, че стъпките им по шахматно наредените плочи отекват в сводестите стени.

Видението й сън ли беше, или беше чудо, изпратено й от нейния ангел? И защо тази жена винаги беше неин водач? Може би ангелите бяха души, които се грижеха за някое създание в зависимост от нуждите му. Клаудия винаги бе жадувала да опознае града, в който се бе родила; град, чиято история обаче беше скрита от нея. Може би поради тази причина нейният ангел беше негърка, познаваща онази Хавана, която тя предчувстваше, но която никой не й беше показал.

— Главният ориша казва, че ти трябва да знаеш — каза й негърката и я поведе отново навън.

Добре, помисли си Клаудия, нека главният ориша й покаже; тя беше там, за да научи всичко. Едва си го бе помислила, и знанието започна да блика от самата нея. Узна, че в манастира е бил първият университет, много преди да бъде построен другият, където тя самата бе учила, после монасите доминиканци напуснали сградата и манастирът бил използван за други дейности. Образите следваха един след друг с невероятна скорост, като филм, прожектиран на бързи обороти. Видът на влизащите и излизащите се променяше, докато започнаха да идват младежи, почти юноши. Времето сякаш спря. Погледът й се спря върху едно момче с нежни черти на лицето — то излизаше от сградата, която сега приличаше на гимназия. Носеше под мишница купчина печатни материали или вестници и тя дори успя да прочете заглавието, което се повтаряше на всеки лист — „Сибоней“ и една дата — 1868 година. Чу, че го викат:

— Пепе!

Той се обърна, вдигна ръка за поздрав и изчака другите да го настигнат. Сърцето на Клаудия подскочи. Момчето^[3] приличаше твърде много на образа от снимката, която неизменно висеше на стената във всички кубински училищни стаи от незапомнени времена. Това ли искаше да й покаже главният ориша? Видението изчезна. Сега гимназията беше военна институция, ако се съдеше по изобилието от униформи в нея, може би полицейско управление… докато се случи нещо ужасно — появиха се мъже, които разрушиха кулата с камбанарията. Сякаш подготвяха терена за нова сграда, която така и не бе издигната. Работите по разрушаването спряха и Клаудия стана свидетел на западането на манастира, който постепенно се насели с бедни семейства.

— Там е керосиновата къща^[4] — прошепна негърката.

Керосиновата къща? Значи е съществувала? В това ли се беше превърнал величественият манастир на доминиканците, някога първият университет, после гимназия, в която бе учил младият Хосе Марти — в сграда, от която бе останала само историята, записана в народната митология? Това ли искаше да й покаже главният ориша? За какво? Узна го едва когато видя разрушеното и изоставено място, а после — скромната плоча с камбаната — същата, която някога е биела над покривите на най-прелъстителния град. Тогава разбра какво е трябвало да научи — че великолепното му минало и бляскавата му история са унищожени от глупостта на неколцина мъже. Откри обаче и нещо друго.

Приближи се до паметника, без да обръща внимание на велосипедите и на закачките, които й подхвърляха минувачите. Протегна ръка към постамента, върху който беше старата камбана, и я докосна, сякаш около нея цареше полярен студ и тя искаше да се стопли от бликащата от повърхността й топлина… Там беше енергията, силата, „аче“-то, излъчвано от старинния метал. Флуиди на живота. Песни на нейните келтски и йоруба предци. Завет, предаващ се с топлината, която усещаше с пръстите си, която проникваше през кожата й и стигаше дълбоко в нея, в онова съкровено място, където диша самият Бог. Тогава осъзна, че това минало винаги ще бъде с нея, невидимо като Муба, макар и способно да разкрие присъствието си, независимо от която и да е действителност.