Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (37)

3.

Ако напиша речник с думите, използвани през тези години, непременно ще включа ДИПЛО (съкратено от дипломатически магазин). 1. Магазин, в който официалната валута на страната и лайно означават едно и също. 2. Малък прозорец към външния свят, с чиято помощ щастливците, притежаващи долари, превъзмогват депресията… На мен наистина ми повдигат духа. Ако не бяха чистите заведения с климатична инсталация, без мирис на гниещ от две седмици боклук, със светлини на тавана и аромата на хляб или на „Диор“, ако не бяха моментите, в които се телепортирам на друга планета, като в някой научнофантастичен филм, където един лъч те дезинтегрира, а после отново те събира на друго място, не знам какво щеше да стане с мен.

Когато за първи път влязох в един дипло, почти щях да получа инфаркт. Но не от алчност. Винаги съм се задоволявала с малко — например да мога да използвам дезодорант вместо магнезиево мляко или другата измишльотина, приготвена от настърган сапун, спирт и паста за зъби, която прогаря кожата на мишниците. Защото ние, кубинците, сме големи чистофайници. По-скоро с разранена кожа, отколкото смърдящи. Макар че бях на ръба на самоубийството от раните от спирта и циреите от магнезиевото мляко. Не знам, но ми се струва, че един дезодорант е скромно желание. Както и плодов сок от време на време. Или пържола. Е, може би месото е лукс, но малък, дребен лукс. Онези горе ядат месо всеки ден, а на нас ни казват, че трябва да продължим да се жертваме. Слушам ги и си спомням за онова скандиране: Четири крака — да!, два крака — да! да!^[1], защото тези хора са карикатура на прасетата от историята…

Искам да пиша, но вместо стихове излиза пяна^[2], е казал поетът. Искам да обичам, но вместо любов излиза омраза, отговаряме ние. Вината не е наша, тя е на лозунгите, които са навсякъде. Всеки път, когато видя някой от тях, си спомням думите на една достойна за Оруел тропическа песен: „Едно око винаги те гледа…“ Big Brother is Watching You^[3]. А аз се смеех на книгата. Колко е злъчен този човек, мислех си аз. Какъв параноик. Какъв откаченяк. А сега постоянно гледам през рамо, за да видя дали някой ме следи. Тази мания придобих в музея, когато започнах да забелязвам, че много неща, които споделях насаме с някого, после ми ги повтаряха на събранията — на мен и на другия човек, който се изненадваше като мен. Така разбрах, че някъде в музея трябва да има микрофони или скрити камери. Надявахме се, че не са навсякъде, но когато стана очевидно, че съществува поне един от тези апарати, настана паника. А испанецът ме пита откъде съм придобила навика да оглеждам стаята, да надзъртам под мебелите и да закривам с кърпа отвора на климатика. Казва, че миналата година му се случило същото с друга негова „приятелка“ — искаше да каже с друга курва, но тактично използва евфемизъм. Още не проумява, че са ни превърнали живота в ад. Затова още щом чух слуха, се втурнах към посолството. Не изчаках дори минутка. Може би това беше шансът ми да се махна, дори да се наложеше да работя с Давид, завързан на гърба ми, като негърка в Африка.

Беше истинско стълпотворение от хора, изпаднали в истерия, но не колкото полицаите, които бяха оградили с кордон района. Движението беше напълно спряно. Кой, по дяволите, ви е казал, че тук има работа? — викаше един полицай на група хора, които се опитваха да минат. — И то в Австралия! Защо тогава отивате в канадското, а не в австралийското посолство? Веднага разбрах, че е лъжа и се скапах. Оказа се, че е измислица, партенка, слух, предаван от vox populi^[4], с една дума, от Радио Бемба^[5], източника на клюки, вдъхващи надежда на тези, които сме „Хванати в капан“, както е заглавието на филма с Джак Никълсън, на английски е One Flew Over the Cuckoo’s Nest^[6], но тук бог знае защо му промениха името. Хората се тълпяха в кината, защото започнаха да възприемат историята като метафора на репресията на комунистическата система, някои вестници се опитаха да поправят грешката, като публикуваха рецензии, в които обясняваха, че историята се отнася до капиталистическата система и че режисьорът (Милош Форман? Ха! Кой щеше да повярва, като той също беше избягал от комунизма?) критикува „отчуждението в потребителското общество“, но хората не им обърнаха нула внимание и опашките в киносалоните продължиха да се увеличават, докато накрая онези от Държавна сигурност се ядосаха и заповядаха да свалят филма от екраните и известно време беше забранен… И ние, хилядите, застанали пред канадското посолство, бяхме също като Джак Никълсън, без шансове да се измъкнем от тази лудница, в която ни бяха затворили. Тогава си помислих дали не е по-добре да умра, за да видя дали моят водач, Индианеца, ще ме понесе на ръце, както огромният индианец във филма взимаше тялото на горкия Никълсън. Представих си, че той също ще ме отведе на някое красиво място, където няма да има решетки, нито ограничения, нито тъмничари. О, Господи, рай като във видението ми, с гори и извори, с лагуни, из които крачат розови пеликани, с червено-бели-сини токороро^[7], подобно на кубински знамена, прелитащи над огромната гора, каквато е бил моят остров. На такова място нямаше да ми пука дали има дипломатически магазини, месо, сирене… и дори дезодоранта, ако изобщо може да се говори за тях.