Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (36)

2.

Бурята продължи повече от очакваното. Валя неспирно в продължение на три дни и три нощи; беше малък потоп, който наводни града, особено ниските райони на „Ведадо“. Вестниците и новините съобщиха с обичайната си шаблонност за положението, макар и да не наблегнаха върху най-трагичните подробности. Например че много хора изгубиха малкото вещи, които имаха — хладилник, печка, мебели… В Стара Хавана беше по-зле — шест сгради се срутиха, а други двайсет бяха обявени за необитаеми заради течовете и пукнатините.

За щастие Клаудия живееше на първия етаж. Навярно щеше последна да напусне жилището, ако нещо се случеше с горните етажи… стига преди това те да не паднеха върху нея. Три дни обаче без да работи за нея бяха толкова катастрофални, колкото най-лошата буря. Сутринта на четвъртия ден излезе с пропити още от влагата кожа и дрехи — подобно на гълъбица, излетяла от Ноевия ковчег в търсене на място, където да кацне — и отиде да вземе Сиси. Щеше да се наложи да работят извънредно. Клаудия беше уговорила Хеорхина да гледа малкия срещу един долар, който щеше да й даде същата вечер.

Имаха късмет. Хванаха двама испански богаташи при Паметника на жертвите от Мейн. Всеки от тях можеше да й бъде дядо, но Клаудия си помисли за доларите и скрупулите й изчезнаха. Толкова се постара, че в края на вечерта вече имаше цяла торба, пълна с парфюми, месни консерви, кондензирано мляко, мюсли, бельо, сапуни, дезодоранти, шампоан и дори една допълнителна екстра — фенерче с резервни батерии. Възрастният мъж възнамеряваше да остане една седмица, така че тя се държа като истинска гейша, дори импровизира масажи, само и само да си осигури тази приказна ежедневна дажба. Докато слизаше от таксито, обгърната от уханието на „Шанел 5“, се почувства почти като Мерилин Монро.

Преди да вземе момчето, остави пакетите в стаята си. Характерният аромат от дипломатическия магазин изпълни помещението, прогонвайки неизменния мирис на мухъл. На излизане си даде сметка, че е изхарчила всичките пари. Хрумна й нещо. Прерови торбите, докато напипа това, което търсеше.

— Здравей, Хеорхи — поздрави тя, когато жената й отвори. Носеше Давид на ръце. — Виж, адски съжалявам, но не мога да ти дам долара, който ти обещах. Ако искаш да изчакаш до утре… Или мога да ти платя с това. Разбира се, знам, че не е същото…

Жената грабна сапуна от ръцете й.

— Момиче, та това е злато — тя го поднесе към носа си, миришейки го настървено. — От седмица се къпя с перилен препарат и асмата ще ме умори. Де да ми плащаха така в работата.

Клаудия взе детето.

— Известно ми е с какво се занимаваш, Клаудита. Тук всичко се знае, но мен тези неща не ме вълнуват. Всеки да се оправя, както може — тя сниши глас. — Ако имах твоите години и твоето тяло, щях да зарежа училището и да отида на „Малекон“. Мога да гледам Давид, когато поискаш, срещу долар, сапун или паста за зъби на седмица. Все ми е едно.

Клаудия й благодари. Разбира се, беше истинско разточителство да плаща по един сапун седмично за гледането на детето й, но така щеше да може да работи допълнително сутрин и следобед и да печели много повече. Все едно че живееше при капитализма. Колко хубаво беше да е независима, да работи за долари и отгоре на всичко да печели повече за всеки допълнителен работен ден. Вече нямаше да се налага да полага безплатен „доброволен“ труд. Така беше истинско удоволствие да работи. Така животът й на труженичка беше удоволствие. Така си струваше да преизпълнява нормите, да бъде „ездачка“ ударничка, но не срещу тенекиени ордени, нито срещу дипломи, написани на амбалажна хартия, а срещу стоки, за да живее, срещу храна, за да засити глада си, стар колкото революцията, която го беше породила.

Господи, колко й беше писнало. Представи си какво би било да живее в страна, където хората печелят истински пари, а не хартийки, с които да пазаруват в мизерни дюкянчета, и как би се чувствала, ако можеше да влезе в който и да е ресторант, без никой да й казва, че това място е само за чужденци; и какво би било да отиде в някой магазин с парите, които е спечелила — и то не чуждестранна валута, а с парите на собствената си страна — да разгледа витрините с дрехи и да си помисли: „Тези боти са много скъпи, но ако пестя, ще мога да си ги купя след петнайсет дни или следващия месец“. Какво би било да крои планове, дребни краткосрочни планове? Да има свободата да избира между крем за лице или шунка от бут… Какво би било наистина? Във филмите беше виждала, че тези неща съществуват. Дали тези хора осъзнаваха колко са щастливи?

Една мисъл проблесна като светкавица в ума й. Ами ако убедеше стареца да я заведе в Испания? Не знаеше дали е женен, но можеше да провери. За първи път сериозно се замисли да напусне Куба. Да се махне от острова, да се отърве от мизерията, да има работа… да проси, ако се наложеше — не всичко в чужбина беше осеяно с рози, но щеше да го върши без страх, без преструвки или лъжи.

Пламъчето на газената лампа затрептя, докато тя разопаковаше подаръците и ги поставяше върху лавицата над печката. Както винаги, токът беше спрял. Това щеше да продължи два, три, четири часа. Кой знае? Кой можеше да предвиди каквото и да е в този непредвидим град, където несигурността беше нещо обичайно?

Дори самият факт, че живееше там, я изпълваше със студ; студ, който пробягваше по гърба й като ледено дихание… Застана неподвижно и шумоленето на найлоновите пликове престана. Продължи да усеща въздушното течение, въпреки че всички прозорци бяха затворени. Обърна се. Обгърнат от фосфоресцираща светлина, голият призрак на Индианеца я наблюдаваше, клекнал в един ъгъл. Давид си играеше с една лъжица, безучастен към появата на видението.

— Какво искаш? — прошепна тя.

Момчето изгледа майка си с интерес, отгатвайки по тона й, че го пита нещо, но веднага разбра, че не се отнася до него.

— Върви си — помоли го Клаудия. — Всеки път, когато се появяваш, се случва някакво нещастие. Умолявам те, върви си.

Индианеца се изправи в полумрака и се приближи бавно, с предпазливи движения. Клаудия си спомни, че самата тя се беше научила да се приближава до котките внимателно и безшумно, за да не ги изплаши. Призракът, изглежда, постъпваше по същия начин — сякаш се страхуваше, че тя ще побегне, преди той да й съобщи посланието си. Затова не помръдна. Остана на мястото си, но не защото стратегията му беше успяла, а защото усещаше смътно и с всяка клетка на тялото си, че той няма да я нарани. Близостта му по-скоро й оказваше хипнотично въздействие. Неясната фигура стигна на няколко педи от нея и тя видя една призрачна ръка, която се протегна и замъгли погледа й. Когато ръката се отдръпна, тя вече не беше в стаята си. А може би беше… само че сега спеше и сънуваше.

Намираше се в някаква гора до брега. Усещаше соления мирис на морето и чуваше шума на вълните. „Искам да се събудя“ — каза си тя. Не успя, въпреки че се ощипа няколко пъти.

В гората имаше нещо познато. Където и да погледнеше, ята папагали пърхаха и издаваха крясъци сред клоните. Една хутия^[1] подаде влажната си муцунка между скалите и тя се уплаши, защото помисли, че е огромен плъх. Позна я едва когато си спомни, че е виждала тези почти изчезнали животни в Природонаучния музей.

Ритмични монотонни звуци смутиха спокойствието в гората. Смътно й напомниха за молебените за дъжд на индианците хопи, но мелодията, която чуваше, беше по-спокойна. Зад гърба й изпращя клон. Клаудия се изненада, когато видя познатата фигура на Индианеца без призрачната прозрачност на смъртта. И най-неочаквано — без белезите от рани на лицето.

За първи път го чу да говори. Имаше мек тембър на гласа и все едно че пееше. Изговаряше думите с тонални модулации, които й напомниха за азиатските езици, макар че звучаха по-деликатно. От цялата тази непонятна реч различи само една дума, повтаряна настойчиво през цялото време: Аихвана… Аихвана…

Каква глупава халюцинация! Поиска да се върне на брега, на плажа, където вълните кротко лягаха на плажа, но Индианеца я докосна… Докосна я! Усети натиска на топлите му пръсти върху ръката си и това я уплаши още повече. Понечи да избяга, но той коленичи и заговори с толкова смирен и умолителен тон, че тя се отказа. Искаше да й покаже нещо.

Отведе я до едно езеро. Водата се стичаше по покрити с мъх скали и продължаваше пътя си към гъсталака; преди това обаче престояваше известно време в прозрачното езерце, което явно беше свещено, ако се съдеше по оставените на брега му дарове: каменни идоли, раковини, плодове, многоцветни пера и дори блестящи жълти обли камъчета, за които предположи, че са злато. Индианеца отиде до една скрита в скалите ниша и извади оттам съд от черупката на кокосов орех, пълен с напитка от ферментирали плодове и билки. Отпи една глътка и после подаде съдинката на Клаудия, която погълна течността, задържайки дъха си. Никога не успя да си обясни това, което се случи после.

Стори й се, че повърхността на езерото се надига като огледало. Главозамайващи сцени преминаха по стъклото на водата. Видя шумни празненства на поляна в гората, където мъже и жени танцуваха под звуците на саморъчно изработени барабани, но не като тези, които тя познаваше, а направени от дънерите на изгорени дървета. Присъства също на неповторима сватбена церемония — Индианеца и едно момиче, хванати за ръце, бяха коленичили пред старец с вид на мумия, който ги благославяше на неразбираем за нея език; после видя водача си заедно с други индианци да подгонват един соленодон^[2], който напразно се опитваше да се скрие; участва в угощението с печени на каменни плочи дивеч и риба; опозна танците на това приказно място, което някога е бил островът й, рай, който още съществувал, когато човечеството вече го смятало за изгубен, и който в заслепението си побързало да разруши… И изживя един следобед, в който пристигнаха три плаващи къщи с платна, издути от вятъра; а Индианеца хвана ръката й, заговори със сълзи в очи на неразбираемия си език; и се уплаши, защото й се стори, че го е чула да казва Хавана, но накрая разбра, че повтаря Аихвана. Дали това беше името на някой човек? На жена му? На някое място? На това място? После произнесе думата хуракан и тя се досети какво се опитва да й каже — това видение беше прелюдията към една по-лоша от ураган катастрофа; после той изрецитира дълга жалба, която й заприлича на поема или молитва, изречена на неговия език, от който бяха останали само някои думи, а в нея долови друга индианска дума, най-магическата от всички — Куба, с която те самите бяха нарекли острова. И внезапно разбра какво означава фразата, която той повтаряше: Опасността е в морето. И видя воини, които изваждаха сабите от ножниците и пробождаха беззащитните голи тела; неколцина кротки, бедно облечени мъже се опитваха да спрат сечта, заставайки между туземците — с които ги свързваше единствено принадлежността към човешкия род — и събратята си по кръв и врагове по дух. Телата падаха като житни зърна, повалени от бурята. И Клаудия видя своя Индианец, който се опитваше да защити жена си, но накрая падна с посечено лице и умря върху нея. И видя свещеник с очи на светец, може би свети Бартоломе^[3] — за индианците беше светец, макар че никой не го бе канонизирал, — който най-после успя да спре клането, макар и твърде късно, след като хиляди бяха загинали. И съзря окървавената равнина, покрита с труповете на най-кротката раса на Антилите.

Опасността е в морето — повтори Индианеца на своя език на мъртвец и продължи да сочи към корабите, които вече се отдалечаваха. Клаудия обаче изтълкува предупреждението като нещо съвсем различно.