Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (47)

5.

В началото се опита да склони Урсула да я придружи, но приятелката й отказа.

— Майка Инес е много мила жена. Няма за какво да се притесняваш.

Клаудия знаеше обаче, че майка Инес е наясно за нейната работа като проститутка; освен това монахините винаги й бяха вдъхвали страх, но не защото й бяха сторили нещо лошо. Тъкмо обратното. Смяташе монахините за светици и винаги се опасяваше да не каже или да не направи нещо нередно пред тях. Спомни си за Хилдегард, своя идол от няколко месеца, и се помоли тя да й отнеме гласа, ако реши да изрече някоя непристойна дума.

Майка Инес отговаряше напълно на представата, която си беше съставила за нея — крехко нереално създание, твърде добро, за да бъде човешко. Клаудия имаше необходимия опит, за да знае, че човешкият род не беше такъв.

— Извинявай, че не те приех по-рано. Урсула ми проглуши ушите за теб, но времето не ни стига.

— Много работа? — осмели се тя да попита.

— Представа нямаш. Останали сме само двеста монахини, а вършим работа, която преди са вършели две хиляди.

Клаудия си спомняше времето, когато милиционерски отряди нахлуха в два манастира наблизо… Е, спомняше си, защото баба й го беше обсъждала много пъти със съседките. По същото време тя е била новородена.

— Дъще, църквата не разполага с много средства. Правим каквото е във възможностите ни. Урсула ми каза, че търсиш някой да се грижи за сина ти… Само едно дете имаш, нали? На нас не ни разрешават да гледаме деца, но много енориаши ни помагат. Ще ти дам един адрес — тя го написа на лист хартия. — Това е домът на една жена, която живее в Сентро Хавана, до „Малекон“. Казва се Хулита. Преди три месеца предложи да ни помага в случаи като твоя. Вече гледа пет деца, но каза, че може да приеме още едно. Получава издръжка, така че дори да не можеш да й плащаш, няма да има нищо против. А и не го прави за пари, а защото се чувства много самотна и желае да се занимава с нещо. Единственият син, който й беше останал тук, замина за Испания преди шест месеца.

— Има ли някаква възможност да работя при вас, пък било и като чистачка?

— Урсула ми каза, че си бакалавър по История на изкуството — жената въздъхна. — Какъв срам! Докъде стигнахме…

Клаудия не разбра дали имаше предвид факта, че една висшистка е станала проститутка, или че търси работа като чистачка.

— Умееш ли да пишеш на машина? — попита я монахинята. — Може да ти потърся работа като секретарка в някоя енория… Ако не ме лъже паметта, мисля, че в епископството търсеха служителка. Защо не ми се обадиш след няколко дни?

— Благодаря ви много, но ако няма работа като секретарка, мога да чистя, да готвя или да кося трева в някой манастир. Каквото и да е, само и само да…

— Ще направя всичко възможно.

Когато излезе на улицата, идеше й да закрещи от облекчение. Вече имаше кой да се грижи за Давид и тя щеше да е свободна, за да си потърси нормална работа… дори да е съвсем скромна, посредствена и незначителна работа, съответстваща на положението й на „противообществен елемент“, както пишеше в досието й.

Качи се на първия автобус, който мина. Докато се опитваше да не обръща внимание на блъсканицата, виковете, горещината и обичайните мъжки докосвания — някои неволни, други преднамерени, които предизвикваха съответните протести от страна на жените и понякога шамар по лицето на „нахалника и безсрамника“, разбра, че няма защо да чака отговор. Реши да отиде в „Булериас“, за да провери за мястото, за което й бяха споменали.

Слезе на „Рампа“ и изкачи височината до „Линеа“, зави наляво и пресече улицата. Няколко души чакаха реда си на стълбите на ресторанта. Премина през изгладнелите посетители и отиде в кухнята. Не, мястото вече било заето, но може да отиде във „Вита Нуова“ — там търсели човек.

Излезе отново на улицата. За миг остана загледана в силуета на „Хавана Либре“, принадлежал на един работнически синдикат, преди тя да се роди. По-късно хотелът бил конфискуван от новата власт, за да бъде „ползван от трудовия народ“. Имам, да видим, имам щастието да вървя из страната си, господар на всичко, което има в нея^[1]. Когато обаче започнаха да идват чуждестранни туристи, входът за кубинци беше забранен. Имам, да видим, правото никой да не може да ме спира на входа на салон за танци или бар. Или на регистрацията на хотела да ми крещи, че няма стая, че няма дори малка, а не огромна стая, където да мога да подвия крак. Сега се носеше слух, че правителството възнамерява да го продаде на европейски инвеститор, а тази продажба щеше да бъде последвана от други. Имам, да видим, имам това, което трябваше да имам… За малко да извика: „Гилен, върви на майната си!“. После размисли. Може би старият човек никога не си е представял това, което ще настъпи, всъщност никой не е могъл да си го представи. Сега дори проклетото му стихотворение беше забранено като подривно.

Не й се вървеше пеша до пицарията. Както и да е, щеше да направи последен опит. Ако нищо не излезеше, щеше да се прибере вкъщи, да изчака няколко дни отговора на майка Инес. Прекоси Двайсет и трета улица и тръгна под дърветата на „Копелия“. Дори не забеляза обичайната редица от младежи, които разговаряха, облегнати на желязната ограда.

— Зяпаш ли, иди, че гони после вятъра.

Тя се обърна бързо, разпознавайки гласа.

— Акилес.

— Ей, малката, какво се разчувства? Хайде, пусни ме… Не ме прегръщай така пред хората. Ще ми развалиш репутацията пред посестримите.

— Толкова се тревожех за теб.

— И защо?

— Заради влекача.

— Скъпа, казах ти, че търся лодка.

— Да, но си помислих…

Хвана я за ръка и я отведе настрани от групата.

— Няма да повярваш — прошепна той. — Едно приятелче ми каза да бъда в същия ден на едно място. После научих, че точно там хората се качили на влекача.

Клаудия отвори уста, но от ужас не успя да произнесе нито звук.

— Явно имам страхотен късмет. Същия ден полковникът ми се обади и каза, че иска да ме види непременно. И понеже другият не ми беше казал нищо конкретно, помислих, че е фалшив сигнал. Вече четири пъти ме бяха подвеждали, така че не отидох… за което се радвам.

— Слава богу. Представяш ли си да ти се случи същото като на Ернесто?

— Ернесто? Какво му се е случило?

Клаудия млъкна. Твърде късно. Принуди се да му каже истината. Акилес я слушаше и лицето му стана бяло като платно.

— Не знаех… не знаех… Защо никой не ми каза?

— Може би са смятали, че вече знаеш.

Той се облегна на оградата. След няколко секунди каза:

— Ще се прибирам. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мога.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си търся работа.

Той се загледа в нея, сякаш му беше трудно да разбере за какво говори.

— А Давид?

— Има кой да го гледа… Или ще има. Първо трябва да отида на един адрес, който ми дадоха.

— Пожелавам ти късмет.

На сбогуване се разцелуваха. Тя продължи към Двайсет и първа, а той се отправи към Двайсет и трета, без да даде обяснение въпреки протестите на приятелите си.

Пицарията беше затворена поради ремонт.

— Но само преди два месеца я ремонтираха — настоя тя пред някакъв мъж, явно портиер, който се мотаеше из мястото.

— Има проблеми с водопровода.

Върна се обратно. Тази страна беше via crue is^[2]. Света Клаудия от Стара Хавана. Надяваше се Ватиканът да я канонизира, когато научи за страданията й. Куба имаше нужда от светица, дори да не е девица.

Взе друг автобус, който я остави на булевард „Прадо“, близо до прословутия „Колон“, квартала на проститутките преди революцията. В миналото проститутките били съсредоточени в няколко улици на този квартал. Днес обаче всичко беше различно. Целият остров се беше превърнал в огромен публичен дом, а обитателките му бяха инженерки и докторки. Успех, който заслужаваше признание.

Клаудия тръгна по тесните улички и се опита да си представи как е изглеждало това място по времето, когато родителите й са били млади, но не успя. Къщите не се различаваха по нищо от останалите сгради в града — същата атмосфера на разруха, същата умора по лицата… На входа имаше две врати. Дясната водеше към двор, лявата — към стълба, която Клаудия изкачи, следвайки указанията на листа хартия. Отвори й жена на неопределена възраст.

— Влез, скъпа. Игуменката ми се обади, но не предполагах, че ще дойдеш толкова скоро.

Отведе я в хола. Олющени от влагата стени, стари мебели, плочки в колониален стил с мавритански шарки, които покриваха стените от пода до метър и половина височина; огромни прозорци с метална мрежа, през които нахлуваше морският бриз…

— За да предпази децата да не се навеждат — обясни жената, когато забеляза погледа на Клаудия.

Всичко беше много чисто. Нито следа от прах по мебелите.

— Ела насам.

Поведе я по един коридор към стаята в дъното. Преди да влязат, жената постави пръст на устните си. Клаудия влезе тихичко. Пет деца спяха следобедния си сън в две големи легла. Жената изчака Клаудия да ги погледа няколко секунди, след което я побутна лекичко към хола.

— Вярвам в здравословните навици — каза тя, когато стигнаха до другия край на коридора. — Учили са ме, че децата трябва да спят следобед, и така отгледах своите. Поне докато не тръгнат на училище, горкичките ще могат да изживеят част от детството си.

— Кога мога да ви доведа Давид?

— На колко е години?

— Почти на три.

— Разбрах, че още нямаш работа.

— Не, и това е допълнителен проблем. Не знам кога ще мога да ви платя, нито дори дали ще мога да ви плащам достатъчно.

— Забрави за това. Питах те, за да разбера дали ще можеш да останеш с него през първите дни. Добре е за едно малко дете. Така ще свикне с къщата и с мен.

Клаудия хареса много идеята. Слезе по стълбите с чувство на лекота, облекчена и радостна. Половин час чака на спирката. Вече беше решила да се прибере пеша, но накрая успя да се качи в един автобус. Десет минути по-късно вървеше по „Лус“.

— Хеорхина, прибрах се — извика от двора на съседката си. — Ще се изкъпя и веднага ще взема малкия.

Влезе в стаичката си и започна да рови из чекмеджетата. Погледна часовника през рамо. Почти четири. Денят си беше отишъл неусетно. Отиде до резервоара с вода, който вече беше почти празен, и напълни една кофа. Трябваше да побърза, ако искаше да не чака на опашка, за да се изкъпе. Взе един сапун и уви бельото си в хавлиена кърпа; събу се и обу джапанки. За момент се загледа в пластмасовите цветенца, които украсяваха каишката между пръстите, и помириса силния аромат на сапуна под кърпата. Скоро нямаше да разполага с тези луксове — сапуните щяха да се изхабят, обувките щяха да се скъсат и най-лошото — щеше да остане без бельо. Давид вече нямаше да получава пюретата си. Затвори очи и притисна кърпата към гърдите си. Беше уморена до краен предел. Нямаше начин да спре това падане. Когато сякаш беше стигнала дъното, появяваше се нов повод за униние.

Нещо докосна раменете й. Дръпна се рязко, като стискаше дрехите в ръцете си. Беше се появил отново… и разбра, че именно той предизвиква тези мисли у нея.

— Няма да се върна на улицата — каза тя и стисна зъби. — Няма да ти доставя това удоволствие.

Съществото я изгледа иззад пелената на своето измерение. Клаудия беше сигурна, че очите му блестяха от омраза.

— Ще се върнеш — прошепна въздухът. — Ще се върнеш…

— Върви на майната си.

Видя го как протяга ръка и почти я докосва, но невидима стена или някаква сила го възпря. Тя долови разочарованието в погледа му и тогава се разсмя. От омраза. Преди й се беше случвало да плаче от радост, но никога не бе чувствала толкова голяма омраза, която да я кара да се смее като обезумяла. Какво облекчение. Призракът изпадна в ярост. Една тенджера полетя във въздуха и се удари в стената. Тя се уплаши, но веднага разбра, че жестът е от безпомощност и това още повече я разсмя.

— Ти си курва — прошепна вятърът. — Някоя нощ отново ще бъда между бедрата ти.

— Никога повече — тя почти се задави от смях. — Никога повече…

И докато образът му се стопяваше във въздуха, тя осъзна, че никога няма да го види отново.