Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (33)

7.

Разбира се, беше пълна глупост. На кой човек със здрав разум би му хрумнало да премести карнавала през юли? Още с възникването му — преди два или три века — негрите излизали по улиците на 6 януари, Деня на влъхвите, когато климатът на острова е най-мек; правели го и на 2 февруари, в Деня на Богородицата със светилника, но не защото били усърдни католици, а защото, като виждали процесията от свещи, с които църквата празнувала пречистването на Богородица, предполагали, че господарите им почитат, само че е друго име, тяхната ориша Оя, африканската богиня на огъня. Клаудия подозираше, че двете празненства са се смесили и карнавалът е започнал да се провежда в средата на февруари… докато, както гласи онази гуарача^[1], „дойде команданте и заповяда да спрат“. В унисон с методичните усилия да се заличи всякаква следа от миналото, с указ хаванският карнавал бе преместен през юли, когато жегата може да разтопи дори въздуха. Това беше направено под претекста да се отбележи неуспешното нападение над една казарма^[2], извършено през този месец преди повече от четирийсет години, когато загинаха много наивници, с изключение на тези, които сега управляваха страната. Типично за тях, помисли си Клаудия, да честват смъртта с карнавал. Най-лошата черна магия, за да продължат да замърсяват кармата на острова.

Докато бързаше към къщи в края на работната си нощ, Клаудия си мислеше също колко глупави бяха маскарадните групи, които излизаха да дефилират по улиците при трийсет и четири градусова температура, когато биха могли да правят това при дванайсет или петнайсет градуса по-малко.

Два часа по-рано тя, Сиси и двама германци бяха наблюдавали от един балкон на „Насионал“ преминаването на платформите. Може би паметта я лъжеше, но би се заклела, че по времето, когато баща й я качваше „на конче“ на раменете си, карнавалът беше много по-пищен. Сега виждаше жалки шествия без украса, почти без светлини и без дори една кралица, която да поздравява и да хвърля конфети при преминаването си. Както много други неща, и наличието на кралица на карнавала бе забранено по странно езотерични причини.

След като видя преминаването на шест-седем коли, чиито танцьорки с риск за живота си се полюшваха на нестабилните платформи, Клаудия призна, че й е доскучало. Германците явно също се бяха отегчили, защото веднага се отделиха от балкона и предложиха да слязат да пийнат. Така и направиха и след няколко мохито и дайкири Клаудия заяви, че си тръгва, но увери партньора си Франц, че ще се видят на следващия ден. Германецът беше симпатичен тип, противно на мнението, което мнозина имаха за германците, и много по-внимателен и по-голям кавалер от неколцината латиноамериканци, с които вече бе излизала.

— Гражданко.

Предпочете да си мисли, че не се отнася за нея.

— Гражданко.

Лошо предзнаменование. Този, към когото не се обръщаха с „другарко“ или „другарю“, беше родоотстъпник, предател, червей.

— Не съм гражданка. Другарка съм! — каза тя, като се престори на обидена.

— Покажете личната си карта.

Тя му подаде документа си за самоличност, без който нито един кубинец не смееше да излезе на улицата. Забравеше ли го у дома си, рискуваше да го пратят в затвора.

— Какво правите тук?

— Дойдох при едни приятели.

— Придружете ме.

— Къде?

— В полицейското управление.

За нищо на света. Щеше да вдигне скандал, така че да привлече вниманието на чужденците във фоайето и ченгетата нямаше да посмеят да я отведат. Сиси й беше разказала, че арестували горката Тами миналата седмица и че двама полицаи я изнасилили в управлението. А на кого може да се оплаче една „ездачка“? Пуснали я едва когато дошъл нейният „агент“ и платил бог знае колко долара на типовете.

— Грешите, другарю.

— Ще ми разкажеш, като стигнем.

— Никъде няма да ходя!

— Какво става?

Двамата се обърнаха, когато чуха въпроса, изречен с чуждестранен акцент. До тях стоеше Франц.

— Искат да ме отведат в управлението.

— „Вправлението“?

— В полицията.

— Госпожицата е с мен. Учим заедно в Хаванския университет.

— А, добре — полицаят не изглеждаше убеден, но не можеше да направи нищо.

За неин късмет Франц беше слязъл, за да й даде портмонето, което беше забравила в стаята.

— Откъде ти хрумна това за университета? — попита го тя с възхищение, докато той я изпращаше да хване такси.

— Вече ми се случи с една приятелка миналата година. Спомних си какво каза тя тогава.

— Благодаря ти, че ми донесе портмонето. До скоро — каза тя и го целуна на сбогуване.

Когато се качваше в таксито, той пъхна в ръката й двайсетдоларова банкнота. След пет пресечки и след като се увери, че никой не я следи, тя каза на шофьора да спре и слезе близо до „Рампа“. Така щеше да спести нари, които да използва за нещо по-добро от возенето в такси в два часа след полунощ. Както обикновено по време на карнавала, автобусът мина по обиколен път поради множеството затворени улици и булеварди. Накрая се насочи към кея „Лус“.

Клаудия се удиви от множеството, което завари на площад „Сан Франсиско“. С труд успя да прекоси човешкото море, което се движеше по потъналия в необичаен мрак булевард. Навсякъде имаше хора с маски, сякаш разпоредбата за забраната им беше отменена. И именно тези маски я накараха да застане нащрек, или по-скоро в положение на максимална степен на тревога, защото, каквото и да се случеше, правителството винаги щеше да се страхува от политическите атентати — именно поради тази причина публичните маскарадни празненства бяха забранени.

Загледа се в маскираните хора, които се движеха във всички посоки, в африканските „дяволчета“^[3], които представяха клоунадите си, забиколени от полуголи негри, от негърки с широки като балони поли, от метиси, които подскачаха като блуждаещи огньове, и от мулатки, чиито гърди преливаха от тресящите се деколтета, докато танцуваха в калта като опиянени от тютюневия дим весталки. Внезапно Клаудия съзря купола, който се издигаше в задната част на черквата „Сан Франсиско“… Движението на тълпата обаче й попречи да застане на по-подходящо място, за да разгледа свода, издигащ се там, където би трябвало да има само празно място в развалини.

Опита да се върне и да пресече улицата по посока на кея „Лус“, но установи, че морето стига до основите на черквата, макар че само преди миг огромен булевард я делеше от залива.

Куполът. Успяваше да види само него — този невероятен свод, който се издигаше на мястото, където корабът на черквата би трябвало рязко да свършва. Също не успя да съзре фонтана с лъвовете, разположен в центъра на площада… Макар че това вече не я интересуваше, отново й се беше случило.

Смеси се с тълпата, за да усети със сетивата си празненството, от което познаваше само една жалка имитация. Беше много по-спокойна от предишните пъти — знаеше, че ще се върне. Муба й го беше казала и така бе станало. Нима кръстницата й някога я беше лъгала?

Най-много я заплени оргията на барабаните — един много по-близък до Африка ритъм, или може би все още неповлиян от други, възникнали по-късно ритми. При все това в него вече звучеше зародишът на нейната музика, или по-скоро сърцевината, зараждащият се кубински дух. И въпреки хладната януарска нощ — защото вече не хранеше никакво съмнение, че това е Денят на влъхвите от века, за който бе мечтал Карпентиер^[4] — усети как в нея се събужда духът на вакханалията; видя двойките, които се измъкваха през задната врата на черквата, близо до вълните, стигащи до колоните, и се облягаха на стената около храма, за да се облеят в пот и да стенат с други ритми.

Винаги е било така, помисли си Клаудия. Гладът за сладострастие и гладът за секс бяха белязали този вълшебен и обречен град. Така беше възникнала и така беше продължила историята му сред многобройните му социални превъплъщения. Нейният град беше като феникс — въпреки пепелта, въпреки крушенията, накрая винаги се възраждаше. Невъзможно е да угасиш клада с друга клада. В кръвта на обитателите му кипеше неугасима страст. Пламенност. Огън. Кипежът на горещи фалоси и набъбнали вулви… Честваше се тропическата Валпургиева нощ и демоните танцуваха навсякъде — робите е дрехите си от юта и е дяволските конични качулки разпалваха още повече тълпата със своя танц на свети Вит^[5]. Свободните негри и мулати е костюмите си на просяци и господари, на военни и благородници, е маски е пера и мъниста пародираха несъзнателно далечните карнавали на един европейски град, който като нейния беше неразривно свързан е водата, но който по онова време вече започваше да потъва — за разлика от Хавана, която изплуваше като Венера от морето, сякаш универсалната ентропия изискваше едно чудо да изчезне, за да направи път на друго.

Някой й подаде глинена бутилка. Беше ракия с привкус на царевица и канела, или поне така се стори на Клаудия, докато пиеше, вече загърбила всякакви скрупули. Чувстваше се в по-голяма безопасност, отколкото в своята епоха. „Освен това тук няма дори СПИН“ — помисли си тя. И сякаш отгатнал мислите й, нейният маскиран придружител я грабна на ръце и я отнесе до стената на черквата, където морето ближеше краката. Без да продума дума, той вдигна полата й, за да проникне в нея, редом до други двойки, които се отдаваха на същата игра на обладаване. Тя не се възпротиви. „Най-много да хвана гонорея или сифилис. Ще ми мине с две инжекции пенилицин.“ Причината обаче за покорността й беше друга. Възбуждаше я мирисът на смесена кръв, на чували със захар и портокали, на бурени и кал, на чиста сяра и манго, на мед и на вакханалия. Беше мирисът на секса в най-чистия му вид, сякаш огромен облак от феромони се беше спуснал като бедствие над нищо неподозиращите обитатели на този век. Остави се да бъде обладана, без да изпита дори капка страх, изненадана от собствената си покорност. Да не би да е омагьосана? Усещаше до себе си дъха на друга жена, която повтаряше „мако, мако“, но Клаудия не можеше да отгатне дали става дума за името на партньора й, или за някаква африканска дума. Похитителят й свали качулката си и разкопча роклята й, но тя не успя да види лицето му в тъмнината. А и не я интересуваше. Изпитваше наслада, когато грапавата стена драскаше гърба й всеки път, когато мъжът се притискаше в нея. Плодов нектар, стичащ се по бедрата й. Островът й беше истинска благодат, а мъжете на острова й — невероятно съкровище. Тя разтвори още повече бедрата си и обгърна с крака тялото на мъжа, дарявайки му меката вътрешност на свежата си плът като приношение за даден обет. Много нощи се беше молила да се чувства истински свободна поне за миг и сега се наслаждаваше на своето отдаване, където не съществуваше друго условие, освен самия акт на отдаването. Никакви словесни дуели, никакви лъжливи удари, никакви гатанки и преструвки… Сега засищаше глада си, целия глад, натрупан в нея, защото грижовният й насилник, правейки невероятни еквилибристики, лягаше с нея на земята, вадеше от наметката си мандарини, банани, захарни ябълки, манго и всякакви други плодове, които обелваше, преди да ги захапе и да ги подаде на Клаудия — тя ги поемаше от устата му, сокът на цитрусовите плодове се стичаше по шията й, бялата мъзга на захарната ябълка покриваше гърдите й, а бананът, който той поставяше в устата й и я заставяше да го изяде целия, почти я давеше, докато мъжът я наблюдаваше с наслада, сякаш я виждаше да дегустира сладък гигантски фалос под светлината на далечна факла. И едва след това отново се раздвижваше в нея, отново я яздеше френетично и безпощадно, докато тя започваше да крещи заедно с негърките и мулатките, доведени на това каменисто и песъчливо място — някои изнасилвани, други отдаващи се с удоволствие — и Клаудия изпитваше оргазъм заедно с тях за радост на зяпачите, които предпочитаха да наблюдават, вместо да действат. Крещя, смя се и плака като луда повече от чувството за свобода, отколкото от самите оргазми. Беше сношаване в унисон с мизерията и секса. Страданието от едното увеличаваше потребността от другото. Или пък не беше така? Чувстваше се твърде уморена и задоволена, за да се занимава с подобна дреболия.

Някой мина с факла — същата, която беше до водата, откъдето дебнеше или чакаше, но никой не й обърна внимание. Клаудия също нямаше да го направи, ако при бързото преминаване на треперливата светлина не зърна лицето на Онолорио, който я гледаше, все още легнал върху нея.