Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (29)

3.

Не исках да го виждам и една от причините беше, че щеше да ме отрупа с въпроси. И какво щях да му кажа? Че съм оцеляла, като съм спяла с туристи? Че съм изхранвала сина му с потта на слабините си, защото Бог е объркал полюсите на този остров и тук всичко се случва наопаки в сравнение с останалия свят? Имаше и друга възможност — да събера смелост, да позвъня на вратата му и да се престоря, че нищо не се е случило. Да започна всичко отначало… Цяла нощ си блъсках ума. Дълбоко в себе си знаех, че накрая ще обърна повече внимание на яйчниците си, отколкото на разума си, защото напоследък хормоните ми бяха твърде декомпенсирани. Цяла сутрин си мислих за какво ли не, както и че не можеш да си възвърнеш девствеността, след като изгубиш химена си. Промених решението си безброй пъти. Оставаха само петнайсет минути до срещата, а аз продължавах да съм като Хамлет: to be or not to be^[1]. Каква главоблъсканица! Истината беше, че умирах от страх. Когато го видях на улицата, за малко да получа инфаркт. Не ме пусна, докато не му обещах, че ще отида в дома му. Разбира се, не възнамерявах да изпълня обещанието си… до днес. Представях си го в стаичката му, сред каталозите за келтско ювелирно изкуство, изтормозен от виковете на китаеца, който продава зеленчуци, или опитващ се да разгадае дизайна на римски сандал сред глъчта на жените, които се спречкват и за най-дребния проблем между децата им. Вече бях решила да не ходя, но когато погледнах часовника, ме обхвана паника. Грабнах Давид и го оставих на Мирна и децата й — осем дерящи гърлата си aliens^[2]. Докато тичах, съборих някакви кофи с вода и дори ме наругаха, но накрая изкачих стълбите до жилището му. Бях толкова запъхтяна, че реших да изчакам пет минути пред вратата, докато се съвзема. Така или иначе, ако вече бе излязъл, нямаше да отвори след позвъняването ми, а ако още беше там, не можеше да излезе, без да го видя. Освен това беше по-добре да закъснея малко за тежест, да надяна маска а ла Грета Гарбо и да се правя на безразлична.

Изглеждаше по-слаб на дневна светлина, отколкото под електрическата крушка на улица „Сол“. Беше слаб, но все така хубав и с най-тъжната усмивка на света. Беше приготвил обяд — ориз, пикадильо от риба и салата от домати; огромни домати, които приличаха на мутанти. „Вносни са — обясни ми той. — Купих ги от дипломатическия магазин.“ Беше си все същият, обръщаше внимание на практичните неща — качество, което никога няма да притежавам. Каза ми, че се е върнал към единственото, което умее да прави, освен преподаването — да проектира и да изработва кожени изделия. Колани, чанти, сандали, дори бижута. Подари ми огърлица, която беше направил от завити кожени лентички, разположени като перли. Беше прелестен, примитивен накит, притежаващ уникалната красота на ръчно изработените вещи. „Радвам се, че се върна“ — прошепна ми той и ме целуна по рамото. Човек обаче никога не се връща напълно. Дори и в любовта.

Разговаряхме в продължение на повече от два часа. Смятах да му кажа за детето, но все си повтарях „след малко“, гледах през балкона и си поставях цел: „Когато сянката на сградата падне върху това петно, ще му кажа“. И сянката стигаше до петното, а аз си мислех: „Когато слънчевото отражение върху тази консервна кутия се махне, ще му кажа, че синът му се нарича Давид, в чест на скулптурата на Микеланджело“. И така стоях през цялото проклето време, докато внезапно той ме попита: „А ти какво прави?“. Сигурно забеляза, че нещо става с мен. Когато станах, той ме сграбчи за ръката. Може би ми беше сложил нещо в напитката, защото бях сигурна, че искам да си тръгна, но стоях като закована, без да мога да мръдна, примряла от желание и страх.

Не мога да си спомня как се качих в импровизираната спалня, нито как стигнах до леглото. Само си спомням ръцете му, ухаещи с онзи неизличим мирис на удобен и сигурен дом; езика му, обхождащ тялото ми от шията до най-далечната гънка; нежния звяр с червено като карамфил око, мека плът, която да поемеш между устните — големите и малките, — която да докоснеш застрашително със зъби, сякаш всеки момент ще я обезглавиш, и веднага след това да я погалиш с целувка, наподобяваща полувсмукване, полузахапване. Манна за гладните народи. Млечнобяла, любя те млечнобяла — прохлада за опустошената ми вагина. Как копнее за оргазми осакатената душа…

Треперя като стояла дълго време на пости курва. Разтварям краката си. Подмокрям се. Вържи ме за тези пръчки, не ме оставяй да избягам. Тялото ми се превръща в пираня, превръща се във вампир, превръща се в звяр, поглъща всичко и иска всичко. Религиозният екстаз е брат на плътския екстаз, а понякога двата се сливат. Ближи ябълката ми, потъни в моя Едем. Забий кръста си в моя хълм, остави ме да смуча твоя рай… Ангелите имат пол. Как да не обичаш Бог?