Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (50)

8.

— Къде беше? — измърмори Хилберто. — Търсих те навсякъде.

— Наложи се да отида в Батабано за материали.

— Мамка му, човече, пропусна най-хубавия ден в живота си.

— Знам — отвърна Рубен леко засегнат. — Всички се погрижиха да ме осведомят.

Говореха шепнешком, възбудено, като непрекъснато се оглеждаха и жестикулираха нервно, докато вървяха към брега. Около тях хората — на двойки или групи — имаха същото френетично, почти налудничаво изражение на лицата си.

След опита за бунт, потушен със сила, беше настъпила промяна. Една почти незабележима, лека като крило на силфида, но многозначителна промяна.

— Казах ти — върна се на темата Хилберто. — Знаех, че ще се случи нещо голямо… Сега наистина ще избягам.

Слънцето се превръщаше в огнена магия. Оранжево-червено. Цвят на жълтък от яйце на кокошка, отгледана на село, кълвала боклуци и разни животинчета, а не руско брашно.

— Как смяташ да заминеш? — попита Рубен.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Ако ни хванат… — Той млъкна, като видя изражението на Хилберто. — Каква е тази тайнствена физиономия?

— Нека първо видиш нещо.

Прекосиха парк „Масео“ и стигнаха до булеварда, по който не се виждаха коли. Хавана приличаше на Ханой с морето от велосипеди, които се движеха по централните артерии.

— Не ми каза къде отиваме.

— Да седнем на „Малекон“.

Слънцето, стигнало до линията на хоризонта, заприлича на сплескана пита. Силуетът му, изрязан като с ножици от виолетовите облаци, придоби формата на атомна гъба. Час по-късно нямаше и следа от здрача. Нощният живот със своите проститутки и трафиканти подемаше обичайния си ритъм.

— Чакаме ли някого?

— Скоро ще видиш.

Прозвуча оръдейният изстрел… и той беше като сигнал. Раздрънкани мотори, скърцащи колички, таратайки, всевъзможни превозни средства се появиха от улиците. Подобно на космически совалки, те носеха други, още по-чудати от тях возила — гуми от камиони, пироги, салове, канута и странни, неподлежащи на класификация дървени конструкции, направени с подръчните средства на отчаянието.

Веднага разбра какво се случва. Правителството се опасяваше от избухването на по-сериозно недоволство и понеже знаеше, че социалното напрежение е стигнало до краен предел, отваряше предпазна клапа и пускаше желаещите да избягат, както се бе случило през 80-те години с преселението през „Мариел“^[1]. Разбира се, най-непокорните рискуваха първи. Щом те напуснеха страната — достатъчни бяха няколко хиляди, — невидимата граница отново щеше да бъде затворена.

— Още имаме време — каза му Хилберто. — Това няма да продължи дълго.

— Кога започна?

— След бунта. В началото бяха един-два сала, сега има навалица всеки ден… или по-скоро всяка нощ. Но не е само тук. Казват, че през Хайманитас и Санта Фе бягат много повече. Ако не побързаме, ще имаме друг шанс чак след десет години. Не забравяй, че това е на цикли.

Рубен се вгледа в картината пред себе си, в тази призрачна сцена на град, който мъкнеше вързопи, деца и покъщнина, за да се впусне с грях в море, гъмжащо от акули. И внезапно осъзна, че кожите и боите, скрити в стаичката му, са се превърнали единствения смисъл на живота му.

— Май ще тръгна с теб — реши най-после той без капка съжаление. — Тази страна ми е дошла до гуша.

Където страховете се смесват

Великолепен ден. Идеален, за да излезе на разходка и да забрави за работата, да върви боса под дърветата или да гази из потока, който прекосява парк „Алмендарес“ и се превръща в малък водопад близо до шосето, минаващо през парка; вода, която тече под мостчетата и плоските камъни и отнася хартиените лодки, които като малка пускаше в кристалночистия поток и гледаше как стигат до обграденото със зеленина корито на реката, някога наречена Чорера, преди това — Касагуас, а още по-рано — Касигуагуас. Този спомен от детството вече е твърде далечен, може би далечен като епохата, в която епископ Енрике де Алмендарис е извършвал умиванията си на мястото, наречено по-късно Баните на епископа, на брега на спокойния вир на реката; след време тя взела името му, а поетите я възвеличили още повече, като я нарекли Алмендарес.

Така или иначе всичко това принадлежи на отдавна отминали времена. Като детството й. Няма ги вече водопада и веселото поточе, няма ги рибите в малката лагуна, където водата се събираше, преди да се хвърли стремглаво в реката. Няма ги павилионите, в които продаваха балони, няма ги и малките центрофуги, където бялата захар се превръщаше в лепкав ядлив памук. По-голямата част от пейките са изпочупени, а романтичният миниголф с подвижните си препятствия, с миниатюрния си замък, с малките железни прегради и лилипутските хълмчета е в развалини.

Така или иначе това е любимият парк на Давид. Клаудия се усмихва при спомена за последния път, когато го заведе там. Разходката му из парка е ритуал, който винаги се повтаря — подскача по плочите, тича и се крие зад стволовете на дърветата, хваща се за столетните лиани и се люлее на тях като един мъничък Тарзан, макар че никога не е виждал филм за човека-маймуна. Инстинктът на детството никога не угасва.

Работният й ден приключи рано. Всъщност работата бе прекратена заради малък пожар. Нищо сериозно, но Държавна сигурност заподозря саботаж и отпрати служителите по домовете им, след като ги разпита. Клаудия сви рамене — реши да не обръща внимание на неудобствата. Обади се на Хулия от уличен телефон и заръча да приготви Давид. После разговаря с момчето, за да му каже, че ще мине да го вземе. Прибра се в стаичката си и облече една от любимите си рокли от пъстър муселин, която е плътно прилепнала на бюста, а надолу пада свободно и се дипли около краката й като завеса от мъниста.

Денят е прекрасен за разходка в парка. Духа възхитителен вятър — едновременно топъл и свеж, който отклонява вниманието й от възхитените погледи и от предупредителните сигнали, които се носят във въздуха. Тя не знае, но животът й е на прага на съдбоносни промени, като в онези телевизионни сериали, в които всички обстоятелства сякаш се съюзяват против героинята. С тази разлика, че тя не е действащо лице от телевизионен сериал и не е сигурно, че в края провидението ще се намеси под формата на Deus ex machina и ще промени съдбата й.

Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни — срещата с майка Инес. Смята, че това събитие е променило живота й, обаче се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата и прониква през коприненото й бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, а на нея това мълчаливо задиряне й харесва. Върви, полюшвайки ханша си, и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.

В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се — доверчива и ухаеща — към единственото място в града, което е трябвало да отбягва.

Вече вдишва мириса на морето, усеща соления вкус, който той оставя върху устните й. Полъх на вятъра, този палав воайор, повдига полата й, а тя я притиска с ръце. Точно тогава забелязва оживлението на ъгъла. Спомня си това, което е видяла преди няколко дни, но сега хората не викат, нито подскачат лудешки. В жестовете, във възгласите, в посоката, в която всички вървят, прозира конкретна цел. Край нея започват да преминават тълпи хора. На Клаудия й заприличват на плъховете от Хамелин^[2], които излизат, привлечени неустоимо от вълшебна мелодия.

— Побързай, Тато, че ще останем!

— Скъпа, отиди да вземеш децата!

— Чичо! Отворили са „Малекон“!

Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:

— Размърдай се, момиче, няма време.

Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?

Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода… Бягството е всеобщо, allegro vivace^[3], вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ — мисли си тя като в сценарий на лош филм. Aléa jacta est.^[4] Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.

Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове — нови завоеватели на други земи — е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.

Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.

— Имаш ли свободни места?

— Трима сме.

— Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.

— Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.

Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.

— Клаудия!

Сърцето й замира, когато вижда Рубен.

Хилберто се показва иззад лодката, която е тикал, и се взира в двамата, без да разбира какво става. Оглежда се, опитвайки се да отгатне коя от жените наоколо е любовницата му, приятелката му или…

— Как така Клаудия? — пита най-после той.

— Това е Клаудия, за която ти говорих… Клаудия, защо не дойдеш с нас? Сами сме с приятеля ми — свежда поглед и вижда Давид. После прошепва със задавен глас: — Омъжена ли си?

Това е истински кошмар. Тя не знае какво да каже, как да му обясни.

— Какво говориш? — Хилберто оставя лодката и се приближава до двамата. — Мавърке, кажи, че това, което си мисля, не е вярно.

Сега Рубен гледа двамата смаяно. Обляга се на лодката, зашеметен от това, което току-що е открил. За момент тримата заприличват на статуи сред царящата около тях суматоха. Никой не усеща блъсканицата, нито чува роптаещите гласове на хората, които искат да стигнат до брега. Клаудия забелязва как лицата на двамата мъже бавно почервеняват. Иска да избяга от тях, но е толкова ужасена, че не може да помръдне.

— Мамо, топло ми е — изхлипва момчето с тънко, почти недоловимо гласче сред глъчта.

Все още трепереща, Клаудия взима на ръце сина си и се изправя пред двамата си любовници. Тримата са толкова безпомощни, толкова объркани…

— Да вървим, Мавърке. Няма нищо.

— Хилберто…

— Ще те изведа оттук заради момчето. Знаеш, че винаги съм го обичал.

Приличат на онези гладни ангели, които поглъщат всичко, което се поставя пред тях, без да се молят, без да питат.

— Да вървим, става късно.

Сред тълпата съзира Муба, застанала до нисичък мъж с протъркани дрехи и гъсти мустаци, когото май е виждала преди, но не си спомня къде.

— Клаудия?

Тя обаче не вижда нищо друго, освен образа на своята негърка покровителка, която ще остане тук, както и този тъжен човечец с бляскаво чело, който също не се решава да напусне острова, въпреки че се жалва шепнешком:

— Родината ми е в зейнал гроб, с толкова помръкнала слава, с изгубена и продадена чест! Аз вече нямам родина…^[5]

Тогава съзира Индианеца — приклекнал върху едни скали, той я наблюдава, без да мигне. Какво иска да й каже сега? Че е опасно да остане или че е опасно да замине?

— Клаудия?

Пред нея се изправят виденията й — огромната крепостна стена, угасналото великолепие на града й, историята на един манастир, от който са останали само камбаните… и се вглежда в далечния хоризонт, изпълнен с носещи се по вълните мечти, които не знаят какво да правят с тази надежда под формата на малка лодка, заплашена да потъне всеки момент.