Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (34)

8.

Вече не ставаше дума за неприятно или плашещо видение, а за същество, което придобиваше реално измерение — зъл дух, който се хранеше от нощния й живот. Урсула изслуша разказа й занемяла и Клаудия забеляза израза на уплаха, появил се на привидно безизразното лице на приятелката й, която едва успяваше да прикрие тревогата си.

— Трябва да се отървеш от това — прошепна тя и се прекръсти три пъти.

Клаудия се загледа в сенките, които слабата светлина на газената лампа хвърляше върху мебелите. Нямаше електричество от четири часа. За миг мисълта й се отклони от ужаса на собствената й трагедия и се насочи към сина й. Млякото на момчето щеше да издържи до сутринта, и то, при условие че не отваря хладилника.

— Това е като омагьосан кръг — тя се наведе и подпъхна един от краищата на завесата против комари под дюшечето на люлката. — За да престана да проституирам, трябва да работя, но за да мога да работя, трябва да дам детето на детски ясли, а това е невъзможно, ако преди това не докажа, че работя.

— Да не се казвам Урсула, ако още тази седмица не намеря човек, който да се грижи за момчето.

Клаудия вдиша сладникавия топъл въздух, който сякаш беше зареден със странни вибрации.

— Защо според теб ми се случва това? — попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.

— Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.

— Нямам предвид него, а преместванията във времето.

— А, имам една теория… и една тайна.

Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.

— Тайна?

Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“^[1].

— Аз също съм пътувала в миналото — призна монахинята, — но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.

— Казваш ми го, за да ме утешиш ли?

— В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията… Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко — момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.

— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Клаудия. — Хилдегард е виновна за преместванията ни.

— И аз смятам така — призна Урсула. — Но искам да знам как ще го обясниш.

— Всичко започна, след като чух касетата — каза Клаудия. — Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни — да слушам музиката на тази жена. И… не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен — по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.

— И аз усещам същото — въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.

— Все същата откачалка си — разсмя се за първи път Клаудия. — Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.

— Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни…

— Слава богу, че вече няма инквизиция.

— Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?

— Това е поговорка.

— С историческа подплата. Има една светица, Урсула, убита в Германия, родината на Хилдегард, когато бягала в Рим, защото искали да я омъжат. Единайсетте придворни дами, които пътували с нея, също били убити.

— Нали бяха единайсет хиляди?

— Никой не знае откъде са дошли хилядите, но това няма значение. Въпросът е, че аз също се казвам Урсула, разбираш ли? Урсула, като светицата, умряла в Кьоли. А сега имам видения за Хилдегард, друга германска светица. Мислиш ли, че тези неща са случайни?

— Урсула, наистина не знам какво да мисля за тази езотерична марихуана. Единствено ми е ясно, че снощи се чуках с призрак… стига да не съм се надрусала, без да зная.

— Исусе! Не казвай това дори на шега.

— Бих дала всичко, за да разбера какво се случва с мен. Исках да поговоря с теб, защото само ти можеш да ми помогнеш да разнищя тази история. Първо си помислих за Рубен…

— Занаятчията? — Монахинята сякаш забрави предишната тема. — Но нали беше в затвора… Или отново си го срещнала?

— Преди няколко дни.

— Каза ли му за детето?

— Не, щеше да се наложи да му обясня как го издържам.

— Понякога не знам имаш ли ум в главата — скара й се тя. — Каза ли на Нубия?

— За виденията ли?

— Не, за Рубен.

— Защо?

— За да чуеш друго мнение, освен това на монахиня, която споделя „езотеричната ти марихуана“, и една объркана жена, която постоянно витае в облаците.

— Не ми хрумна… А и Нубия винаги е против всичко!

— Иска ми се да се съберем трите, за да обсъдим въпроса. Освен това не съм я виждала от толкова време. Може ли да се срещнем тук?

Клаудия кимна с глава. Почти не можеше да разсъждава трезво. Реалността й изглеждаше като деформация на всичките й предишни изживявания, особено сега, когато миналото изникваше непрекъснато, за да й покаже необичайни картини — великолепните сгради, девствената първична красота на града й, спокойното съществуване на жителите му, освободените негри и мулати, дори роби, които учеха занаяти… Беше истинско чудо. Мисълта, че някога е съществувала такава Хавана, стопляше сърцето й, изпълваше го с радост, сякаш още беше възможно да мечтае за бъдещето.

Където става ясно, че Бог също е танцувал румба

Във вените на Куба тече не кръв, а огън; мелодичен огън, който разтапя структури и прегради, който възпрепятства мярата и много често — размишлението. Но ние сме такива, изтъкани сме от музика и това е нашата най-хубава черта и нашият най-голям недостатък. Музика, разнежваща душата, гравираща всеки сантиметър от гладката й като стъкло повърхност, дълбаеща вдлъбнатости и кухини, през които се промъкват аморфните и многоцветни емоции. Музиката е нашият дух. Жестовете, които сме научили, повтарят ритмите и вариациите й. Родена в африканските джунгли, примесена с европейски хармонии, тя е многолика, но въпреки цялата тази смесица все още е запазила същността на негърската колоратура.

Ударите на барабаните създават чувство за хаос, който прилича на разговор — всички импровизират в привиден безпорядък, но непрекъснато се водят по единия барабан, възпроизвеждащ един и същ модел. И сякаш това контролирано многозвучие оформя нашата самобитност. Дали от него се е родил буйният темперамент на островитянина, склонността му към безпорядък, общителността му, социалната му неориентираност? Едва ли има нещо по-близко до нас от този музикален диалог, където инструментите спорят безспир, без никой да е в състояние да отстъпи — ако един извиси глас, другият отговаря; ако първият се изказва, вторият го прекъсва. Това душевно неспокойствие е генезисът на нашата пламенност.

Музиката обаче е и мандала^[2], която ни позволява да запълним други липси. Тя е нашата парола и нашият отклик, своеобразен химн, който остава верен на корените си. На други народи им е достатъчен някой неясен ритъм, за да танцуват, ние трябва да кипим, ако искаме да дишаме. В Европа се танцува така, сякаш тялото има само един център на гравитация. В Куба, както в Африка, танцът има много центрове и зони на тялото се движат независимо една от друга, макар и направлявани с удивителна съгласуваност. И тази подвижност, това многогласие, тази живост, когато се шиш това, когато говорим, когато чувстваме, когато общуваме, когато любим, носи привкуса на тези ритми. Той е в гените на кубинеца — цяр за наранената му или прокудена в изгнание душа.

Чуваме ситното потракване на маракасите, жаловитата песен на петструнната китара, лудешкото биене на барабаните бата и отделяме хормони на чувственост и радост. Нашата музика е символ, знак за сила, нишка, която ни свързва със земята ни, надежда… И един от тайните езици на Бог.