Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (93) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Петото велико народно събрание

Както се вижда, дори и във Великобритания кралят далеч не винаги се задоволява с ролята само да царува, но да не управлява. Надали е нужно да се напомня обаче, че още по-трудно биха могли да се намерят историци, които да виждат елементи на личен режим при който и да било от английските владетели. За сметка на това българите със завидна упоритост търсят доказателства за „личния режим“ на Фердинанд и в конституционните промени, гласувани от Петото велико народно събрание през 1911 г. В действителност тези промени се налагат от новия, независим статут на България, която на 22 септември (5 октомври) 1908 г. е скъсала и сетните си васални връзки с Османската империя и се е прогласила за царство. Продиктуваната от това замяна на титлата на държавния глава „Негово Царско Височество Князът“ с „Негово Величество Царят на Българите“ очевидно не разширява личната власт на монарха. Наистина името му е изрично вмъкнато в чл.24. Според първоначалната редакция княжеското достойнство се наследява „в мъжката нисходяща линия на първий избран Княз“. Сега се уточнява, че „царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия, по реда на първородството на Негово Величество Царя на Българите Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски“^[1].

Всъщност целта на тази поправка е да обезпечи една българска династия и, доколкото е възможно, да осигури допълнителни гаранции срещу нови опити за насилствена детронация. Това сякаш се потвърждава от отмяната на компромиса от 1893 г. за вероизповеданието на престолонаследника. Според преразгледания отново текст на чл.38 българският цар трябва да бъде задължително православен с изключение единствено на Фердинанд: „Българският Цар не може да изповядва никаква друга вяра, освен Източно-Православната. Изключение се прави само за нинецарствующия цар.“^[2]

Впечатлението, че правомощията на владетеля не само не се разширяват, а се ограничават още повече, се засилва от гласуваните през 1911 г. поправки на текстовете, отнасящи се до забраната на наказания без съд и присъда и до ненакърнимостта на жилището. Според чл.73 и чл.74, които остават в сила и след 1911 г., „никой не може да бъде наказан без пресъда от надлежний съд, която е вече добила законна сила“ и „затвори и претърсвания по къщията могът да стават само според правилата, които са изложени в законите.“ До Петото велико народно събрание обаче се допуска временната отмяна на тези гаранции. Според чл.76, „ако би се появиле некои събития, които би могле да нарушът обществената безопасност, то Князът може да спре в цело Княжество или в отделни места действието на 73 и 74 членове, но задължава се да внася таквия свои распореждания за потвърждение в първото Народно Събрание“. Като се има предвид, че и след 1911 г. в сила остава чл.18, според който нито един акт на владетеля не е валиден, ако не е приподписан от министрите, тези разпоредби очевидно се отнасят не единствено за монарха, а за изпълнителната власт като цяло. Така или иначе, Петото велико народно събрание анулира именно чл.76, но запазва валидността на чл.73 и чл.74.^[3]

Надали може да се види разширяване на владетелските правомощия и в отмяната на определения таван от 600 000 франка годишно за цивилната листа на монарха. Работата е там, че от 1880 г. нататък националната парична единица на България не е франкът, а левът. Освен това една строго фиксирана сума не може да отчита непрекъснатите промени в цените. Парламентът запазва обаче изключителното си право да определя със закон разходите на Короната. Според новоприетия текст на чл.35 „Народното събрание с особен закон определява на Царя и на неговия двор цивилна листа“^[4].

За сметка на това новата редакция на разпоредбите за наместничеството, което замества владетеля при отсъствието му от страната, определено ограничават прерогативите на монарха в полза на Министерския съвет. Според първоначалния вариант на чл.19 назначаването на наместник е на практика изключителна привилегия на владетеля: „Князът е длъжен да се намира постоянно в Княжеството. Ако на време излазя из него, той си назначава Наместник, който, докле отсъствува Князът, ще има правдини и длъжности, определени с особен закон. За излазяньето си из Княжеството и за назначаваньето на Наместника си Князът обявлява народу чрез прокламация.“ Според новата редакция на чл.19 обаче функциите на царски наместник фактически се поемат от Министерския съвет: „Царят е длъжен да се намира постоянно в Царството. Ако на време излазя от него, той си назначава за заместник Министерския съвет. Правата и длъжностите на наместничеството ще се определят с особен закон. За излизането си и за назначаването на наместник Царят съобщава на Министерския съвет, който оповестява за това чрез Държавен вестник.“^[5]

Ограничаващи за правомощията не само на монарха, но и изобщо на изпълнителната власт са и новите разпоредби за парламента. Най-напред мандатът на Народното събрание е намален от пет на четири години (чл.86). В чл.121 пък се премахва задължението на депутатите да излагат специално причините, поради които са променили или анулирали някое перо от бюджета, ако са направили такава промяна. Чл.127 пък уголемява времетраенето на заседанията на Народното събрание. До 1911 г. парламентът се е свиквал само на една сесия годишно, която е траела два месеца — от 15 октомври до 15 декември. От 1911 г. нататък Народното събрание вече се свиква на две сесии годишно, които продължават общо четири месеца — от 15 октомври до 15 декември и от 15 януари до 15 март, като се запазва предвидената възможност и за извънредни сесии.^[6]

Твърде много е писано за промяната на чл.17, посветен на международните договори и на парламентарния контрол върху тях. Според първоначалната редакция на този член „Князът е представител на Княжеството във всичките му сношения с иностранните държави. От негово име и с пълномощие от Народното Събрание се свързват с Правителствата на съседните държави особни сговори за работи по управлението на Княжеството, за които се изисква участието и съдействието на тия правителства.“ Тази разпоредба е свързана с чл.92, който остава в сила и след 1911 г. и който дава на министрите правото при отчитането си пред парламента да не разгласяват всичко, ако такава разгласа рискува да ощети националната сигурност: „Министрите…, под своя отговорност, могът да премълчават таквия работи, за които ако се разгласи неувреме, може да се повредът държавните интереси.“^[7]

В действителност така, както са приети през 1879 г., тези конституционни текстове ограничават свободата на българското правителство да сключва договори и споразумения с други държави. Това е може би единственият по-видим израз на дотогавашния васален статут на България, който по принцип не се споменава никъде в първоначалния вариант на Търновската конституция. През 1911 г. Петото велико народно събрание редактира чл.17 по такъв начин, че премахва ограниченията върху правото на една вече напълно суверенна държава като България да сключва международни договори с други суверенни държави. Същевременно се прецизира, че в тази насока владетелят не може да действа еднолично, а в съгласие с Министерския съвет. Според новата редакция „Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите. От негово име правителството преговаря и сключва с други държави всички договори, които се утвърждават от Царя.“ За разлика от дотогавашния вариант на чл.17 сега изрично се посочва, че всичките международни договори, без оглед на това дали са тайни, или не, трябва да се контролират под една или друга форма от парламента. Така за секретните спогодби се казва, че „тия договори се съобщават от министрите на Народното Събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това“, което налага сериозни ограничения и върху формулираното от чл.92 право на изпълнителната власт да премълчава част от информацията пред парламента. Нещо повече — според новата редакция на чл.17 „договорите за мир, търговските, както и всички договори, които налагат разходи на държавата, или съдържат изменения на съществуващите закони, или засегат публичните или гражданските права на българските поданици, стават окончателни само след приемането им от Народното Събрание“. Най-сетне „в никой случай тайните постановления на един договор не могат да унищожават явните му постановления“^[8].

За отбелязване е, че в началото на XX в. френската, белгийската, гръцката и сръбската конституция дори не споменават за ролята и отговорностите на правителството при сключването на тайни международни споразумения, докато поправката, гласувана от Петото велико народно събрание в България, изрично посочва, че съюзните договори не се сключват само от царя, а от Министерския съвет, действащ от името на царя, като политическата и правната отговорност на министрите пред парламента се запазва. При това българските законодатели уточняват, че тайните разпоредби на един договор трябва да са съвместими с обнародваната му част. За разлика от България основните закони на Франция по време на Третата република дават на президента правото „да преговаря и утвърждава договорите; той ги съобщава на камарата, щом като интересите и безопасността на държавата позволяват“. Според белгийската конституция от 1831 г. кралят пък може да информира парламента за сключените от него „мирни, съюзни и търговски договори“ само ако „интересите и безопасността на държавата позволяват това, като ги съпровожда със съответните обяснения“. Подобни текстове има и в сръбската и гръцката конституция от онова време.^[9]

След края на Режима на пълномощията през 1883 г. българската парламентарна демокрация е достатъчно силна и ефикасна, не само за да отблъсне резултатно руските домогвания, но и за да осуети опитите на Фердинанд да злоупотребява с конституционните си правомощия. При неговото царуване от 1887 до 1918 г. България не само е далече от всякакви елементи на „личен“ или какъвто и да било недемократичен режим, но изпъква като примерна демокрация в Европа като цяло. При все това митът за „личния режим“ се оказва един от най-жилавите и най-зловредните, тъй като отрича демократичната традиция на българите, което става немаловажно пропагандно средство на комунистическия режим след съветското нахлуване през септември 1944 г. Една от причините за тази жилавост е може би фактът, че за разлика от останалите конституционно-парламентарни монархии, където намесата на Короната е задкулисна и дискретна, всеки опит на Фердинанд — сполучлив или безрезултатен — да прокара своя кандидатура за министър или премиер веднага става известен на обществеността и предизвиква всякакви, най-често крайно невъздържани и остри коментари. Строго погледнато, тази практика също говори като че ли в полза на българската демокрация, тъй като сред най-основните черти на една демократична система е прозрачността.

Силата на парламентаризма в българската историческа традиция се доказва от факта, че у нас управленията не се броят по поредния номер на владетелите или президентите, а по поредния номер на народните събрания. След падането на Берлинската стена през 1989 г. първият свободно избран парламент по новата конституция бе наречен спонтанно 36-то народно събрание, като по този начин в номерацията бяха включени и деветте парламентарни подобия от времето на комунизма. Би трябвало да е очевидно, че приказките за президентска република, които се чуват от време на време днес, отричат самата основа на българския политически опит.