Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (57) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

Глава осма
Кой разпали Втората световна война?

1. Неудобните истини за Втората световна война

Половин век след Втората световна война се оказва недостатъчен, за да се освободи поне историята като наука от дълбоко вкоренените клишета за виновниците и агресорите. Колкото до учебниците, те неизменно натрапват мисълта, че главни виновници за войната са Хитлер и японският милитаризъм. По също толкова категоричен начин се твърди, че с „Големия терор“ от 1936–1938 г. Сталин бил съсипал армията си, поради което трябвало да заглуши експанзионистичните си домогвания, ако изобщо бил имал такива и да прави всякакви маневри, за да отдалечи войната от границите на своя Съветски съюз. Слабостта на „червената армия“ била доказана и по време на Зимната война през 1939–1940 г., когато малка Финландия съумява да окаже достатъчно твърд отпор на комунистическа Русия, за да я накара да се откаже от плановете за поглъщане и съветизация.

В книгата си „Последната република“ нашумелият руски автор Виктор Суворов смята обаче, че Сталин е бил съвършено добре подготвен и за войната срещу Финландия през зимата на 1939–1940 г. И действително „червената армия“ съумява да пробие финландските отбранителни линии, което е наистина чудо, като се имат предвид полярните условия и прочутата „линия Манерхайм“. Остава все пак питането поради какви причини Сталин не завладява Финландия и не я превръща в „съветска република“, макар че очевидно е имал такива намерения, след като скалъпва „правителство“ начело с коминтерновския апаратчик Куусинен. Според Суворов след изтощителната кампания Сталин решил, че е по-благоразумно „да не затъва в продължителна партизанска война“.[1]

Тезата на Суворов е, че Сталин никога не се е готвил за отбрана, а единствено за агресия в избран от него момент. Освен това „червената армия“ далеч не е била така съсипана от сталинските чистки, както изглежда на пръв поглед. Всъщност още в началото на 60-те години на XX в. британският историк А. Дж. П. Тейлър изказва становището, че съветската военна доктрина се опира изцяло на нападението, а не на отбраната. Тейлър обаче не е първият, тъй като десетина години преди него френският му колега М. Морис пише, че националсоциалистическа Германия е предпочела „да ускори нападението срещу СССР, преди самият той да е готов да удари“[2].

Главният опонент на Суворов е професионалният историк от Израел Габриел Городецки, но веднага трябва да се изтъкне, че руските власти са му отпуснали специална стипендия, за да напише книгата си „Митът за ледоразбивача“. Прави впечатление също така, че по изпитания съветски маниер Городецки често пъти премълчава някои съществени страни на даден факт или направо отрича очевидното. Такова е например твърдението му, че шумно афишираната заявка на Хитлер за завладяването на целия свят е реалната крайна цел на режима му, докато при Сталин непрекъснато разгласяваният стремеж на руския комунизъм да покори и съветизира планетата се бил свеждал до чиста пропаганда.[3]

В рамките на един тоталитарен режим обаче пропагандата е едно от най-мощните средства за промиване на мозъците. Не може поколения наред поданиците на съветската империя да се подхранват с догмата за неминуемата победа на комунизма в целия свят и сетне в един момент на същите тези поданици да им се каже, че всичко това било само прах в очите. Още от втората половина на 20-те години военачалниците на комунистическа Русия разработват подробни планове за завладяването и съветизацията на все по-обширни територии, докато болшевишката система бъде натрапена на цялото човечество. В тези планове се засягат и такива детайли като това кому да бъде поверена съветизацията на определена страна. Изрично се посочва, че на местните елементи трябва да им се отрежда най-скромната спомагателна роля, докато по-отговорните длъжности се предвиждат за съветски поданици от съответното народностно потекло, а най-съществената работа се поверява, разбира се, на репресивните органи на болшевишката държава.[4]

Твърде ценни за намеренията на Сталин по време на Втората световна война са свидетелствата на политиците и държавниците именно от малките европейски страни като Литва, България и т.н. Както се видя, Москва гледа на унищожението на Литва, Латвия и Естония само като на епизод от завладяването и съветизацията на Европа, което според руския диктатор и неговите помощници е целта на Втората световна война, докато Третата световна война щяла да доведе до болшевизацията на целия свят. При тези необорими доказателства са направо учудващи опитите на Городецки да ни убеди, че поглъщането на Литва, Латвия и Естония от сталинска Русия през юни 1940 г. било в отговор на падането на Франция под ударите на Хитлер и че не Пактът Молотов-Рибентроп е отворил вратата за съветизацията на трите балтийски страни.[5]

Общото впечатление от произведението на Городецки е, че той всъщност повтаря с привидно „по-интелигентни“ изрази и словосъчетания старите пропагандни тези на комунистическия режим. Разбира се, не малка вина за това имат и редица автори от напредналите западни демокрации, които преднамерено си затварят очите пред изначалната агресивност на съветската държава, за да оправдаят съюза на своите страни със Сталин по време на Втората световна война. Такива изкривявания се забелязват дори и в труда на американския журналист Уилям Шайрър „Възход и падение на Третия райх“, който се смята за класическо проучване на историята на германския националсоциализъм. Като цяло Шайрър е обективен и подробен в разказа си и осветлява по логичен начин стъпките на Хитлер по пътя му към голямата война. Когато обаче се спира на решението на германския диктатор да нападне комунистическа Русия, Шайрър сякаш изневерява на логиката си и търси в тази фатална крачка някаква налудничава самоувереност и наранено самолюбие от сполуките на Сталин. Тези схващания залягат дълбоко в историографията за Втората световна война, но с тях не може да се отговори на питането защо германският генералитет се страхува от война на два фронта при чехословашката криза през септември 1938 г., а възприема безпрекословно решението на Хитлер да нападне Съветския съюз преди да се е справил с Великобритания. Очевидно е имало твърде силни и неотложни причини, които са накарали Хитлер и военачалниците му да се решат на такава авантюра, но Шайрър не казва на практика нищо във връзка с това.[6]

Бележки

[1] В. Суворов. Последната република. Ч.1. София, „Факел експрес“, 1996, с. 155–171.

[2] В. Суворов. День-М. Москва, AO „Все для вас“, 1994; A. J. P. Taylor. The Origins of the Second World War. Harmondsworth, Penguin Books, 1963, pp. 312-313; M. Maurice. Histoire d’Angleterre. Paris, Librairie Arthème Fayard, 1955, p.416.

[3] Г. Городецкий. Миф „Ледокола“. Москва, „Прогресс-Академия“, 1995, с. 33–93.

[4] В. Суворов. Ледоразбивачът. Русе, „Стодис“, 1993, с. 58-59; Пл. С. Цветков. Между руския комунизъм и германския националсоциализъм (средните и малките държави в европейската политика до Втората световна война). София, „Херон-Прес“, 1998, с. 40–43 и сл.

[5] Г. Городецкий. Цит.съч., с.127.

[6] W. Shirer. Le Troisième Reich des origines à la chute. Vol.2. Paris, Stock, 1976, pp. 244–317.