Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (75) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

5. Санстефанският договор

Предварителният мирен договор, който турският велик везир Савфет Мехмед паша и руският посланик граф Игнатиев подписват на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, в никакъв случай не бележи началото на българската независимост. Според чл.6 „България ще образува автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция“[1].

Твърде е съмнителна и прочутата териториална „справедливост“ за българите, тъй като доказано български земи, принадлежали дотогава на Екзархията, като Нишко и Поморавието се признават за сръбски, а Северна Добруджа се предава на Румъния като компенсация за повторното поглъщане на Южна Бесарабия от Русия, макар че Южна Бесарабия е населена предимно с румънци, докато Северна Добруджа не е. Именно Санстефанският договор създава добруджанския проблем, а архивите на Руския окупационен фонд недвусмислено посочват, че руската окупационна администрация е правила всичко възможно, за да превърне граничните недоразумения между България и Румъния в траен проблем на връзките помежду им.[2]

Не може все пак да се отрече, че поне на пръв поглед Санстефанският договор е доста щедър към българите, като обединява в една държава Мизия, Тракия и Македония и осигурява широк излаз както на Черно, така и на Бяло море. В шифрована телеграма руският посланик в Лондон Шувалов посочва обаче причините за тази „щедрост“: „… македонският въпрос следва да се остави засега нерешен и по следните съображения. В настоящия момент окончателно не е изяснено нашето положение в България и Източна Румелия, то може да се изясни единствено след изтеглянето на нашите войски и при самостоятелно управление на България. Ако нашето влияние в тази страна и впоследствие бъде преобладаващо, както в досегашния момент, само тогава ще бъде възможно да се погрижим за присъединяването на тази провинция към българското княжество, и то при условия, че в княжеството формално бъде установен наш протекторат.“ Надали има по-точен и изчерпателен израз на руското виждане за националното обединение на българите.[3]

Като реалист граф Шувалов си дава сметка, че европейските сили и на първо място Великобритания и Австро-Унгария няма да позволят на Русия да си присвои целия хинтерланд на Цариград и че анексията на България ще изисква по-продължително време. За разлика от него граф Игнатиев видимо е убеден, че след като руската армия е стигнала до предградията на тогавашната турска столица, моментът за поглъщането на Мизия, Тракия и Македония от Русия вече е назрял. Тъкмо това схващане е и в основата на онези разпоредби на Санстефанския договор, които се отнасят за България. Наистина чл.7 предвижда, че „българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите“ и че „никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.“ Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: „Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.“ Очевидният замисъл е да не се стига изобщо до някакъв контрол върху руските власти от страна на европейските сили.[4]

Това се потвърждава и от чл.8, който не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: „До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години“ (подчертано от мен — П.Ц.). На всичкото отгоре през този „приблизително“ двугодишен период окупационните войски трябва да се издържат изцяло от „освободените“ българи: „Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след опразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море — Варна и Бургас, където те ще могат да създават, докато трае срокът на окупацията, необходимите складове.“[5]

За граф Игнатиев дори и това не е достатъчно и чл.10 „великодушно“ дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: „Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.“ В този момент са се изминали по-малко от две години след кланетата в Батак, а под благосклонното око на руснаците православните българи са си присвоили твърде много имоти от бягащите мюсюлмани. Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната. При това Санстефанският договор доуточнява, че редът на преминаването на турските войски през България ще се определи не от евентуалното българско правителство, а по пряко споразумение между руската окупационна администрация и Високата порта: „За да се избегнат мъчнотиите и недоразуменията при упражнението на това право, условията за използуването му ще се определят по съглашение на Високата Порта с управлението в България с особен правилник, в срок от три месеца след ратифицирането на настоящия акт, като се обезпечат военните нужди на Високата Порта.“[6]

По всичко личи, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който „пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана“ (подчертаното от мен — П.Ц.). В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.[7]

Бележки

[1] Международни актове…, док. №94, с.148.

[2] Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област. Русе, „Сексагинта приста“, 1993, с. 15–16.

[3] Пак там, с. 9–10.

[4] Международни актове…, док. №94, с.149.

[5] Пак там, с.150.

[6] Пак там.

[7] Пак там, с.154.