Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (28) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

2. Тоталитаризъм и консерватизъм

Със стремежа си да скъса напълно с миналото и да унищожи едва ли не всякакви традиции тоталитаризмът несъмнено има повече допирни точки с левия радикализъм, отколкото с консерватизма. При все това тоталитарните доктрини не са чужди и на някои типично консервативни идеи. Прогласявайки Русия за новия център на „световната революция“, Ленин очевидно придава класово-партийно тълкуване на старата руска догма за Москва като „Трети Рим“. Сталин пък направо раздухва един култ към Московската държава, като на моменти възхвалата му към Москва съдържа и някои типично фашистки термини: „Москва е… знаме на борбата на всички трудещи се в света, на всички потиснати раси и народи за освобождение от плутокрацията и империализма“ (подчертаното от мен — П.Ц.).[1]

Леворадикалната основа не пречи нито на Хитлер, нито на Мусолини да търсят на моменти сътрудничество с десни партии, макар че тези партии са предварително осъдени на унищожение. Както се видя, коалиционен партньор на националсоциалистите в първото правителство на Хитлер е дясната Национална народна партия на Хугенберг, а в парламентарните избори през 1921 г. фашистите на Мусолини участват в общи листи с десните либерали. Наистина, преди да ликвидира всички партии освен болшевишката, Ленин включва в правителството си и хора на лявото крило на Социалреволюционната партия, но в псевдокоалициите, които Сталин създава в страните, окупирани от „червената армия“ в края на Втората световна война, неизменно присъстват и пратеници на десни партии — Либералната партия в Румъния, Политическия кръг „Звено“, а донякъде и Радикалната партия в България, Демократическата партия в Полша, Националната селска партия в Унгария, Народната партия, Католическата група и Словашката демократическа партия в Чехословакия и Християндемократичния съюз и Либералнодемократичната партия в съветската окупационна зона на Германия. Разбира се, още от самото начало ключови места в тези формации се държат от „криптокомунисти“, които осигуряват подчинението им на режима, а по-късно — и „саморазпускането“ им. В случаите, когато тези подобия на партии все пак се запазват и по-нататък, то е, за да обезпечат още един инструмент за контрол и за промиване на мозъците.[2]

Любопитни са в тази връзка и упътванията, които Сталин дава на своя емисар в България Георги Димитров на 2 септември 1946 г. Инструкциите се отнасят за новата конституция, която съветският окупационен режим се кани да натрапи на българите: „Нашата конституция трябва да има народен характер — конституция на народнорепубликанска държава с парламентарен режим… Направете своята конституция по-дясна от югославската. В последната видимо… има излишно подражаване на съветската конституция, чак до петолъчната звезда и пр.“[3]

След катастрофата на даден тоталитарен режим неговите апаратчици обикновено се стремят да се наместят в лявото пространство на възродената многопартийна система. Така след прогласяването на Федерална република Германия през 1949 г. националсоциалистите учредяват една Социалистическа имперска партия, която съумява да прескочи четирипроцентовата бариера и да формира своя парламентарна група в Бундестага. Социалистическата имперска партия се отличава между другото и с войнстващата си враждебност към обединението на Европа и нейните депутати гласуват срещу Договора за Европейската общност за въглища и стомана. През 1952 г. Социалистическата имперска партия е забранена от Федералния конституционен съд заедно с компартията като организации, които не зачитат основните човешки права, имат подчертано недемократична структура и се борят за премахването на демократичния и правов ред в страната. В тази насока източноевропейските комунистически партии, които набързо се пребоядисват в „социалистически“ след падането на Берлинската стена през 1989 г., имат несравнено по-добра съдба, като периодично печелят изборите и поемат управлението на съответните страни. За разлика от тях италианските неофашисти, които формират след 1945 г. един Национален съюз, се ориентират към десните партии и участват в десноцентристката коалиция на Силвио Берлускони през 1994–1997 и през 2002–2006 г. Подобни случаи има обаче и поне при някои източноевропейски комунисти — например Хърватският демократичен съюз, който е приет след 1990 г. за наблюдател в Европейската народна партия, е дело на местната комунистическа номенклатура начело със стария титовистки апаратчик Франьо Туджман.[4]

Подчертано консервативно звучене имат и претенциите на всеки тоталитарен режим за ред и стабилност, както и един привиден аскетизъм, изразяващ се в периодични кампании срещу по-ексцентрично облекло или прически сред младите, както и напъните да се ограничат всякакви извънбрачни връзки. Най-сетне православният фундаментализъм на Корнелиу Кодряну и ислямският фундаментализъм на аятолах Хомейни също влизат в резонанс с консервативна ценност като вярата в Бога. Между другото Кодряну отхвърля не само комунизма, но и националсоциализма и фашизма заради тяхната нерелигиозност: „Фашизмът обожава държавата, а националсоциализмът — расата и нацията. Нашето движение не се бори само за да изпълни предопределението на румънския народ, а иска да го осъществи по пътя на Спасението.“[5]

Бележки

[1] Й. Сталин. Речи, изказвания и приветствия 1946–1952. София, Издателство на Българската комунистическа партия, 1952, с. 66–67.

[2] R. J. Crampton. Eastern Europe in the Twentieth Century. London, Routledge, 1994, pp. 211–239.

[3] Г. Димитров. Дневник (9 март 1933 — 6 февруари 1949). София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997, с.534.

[4] Krieg und Frieden. T.l. Zwischen Bangen und Hoffen. Weltgeschichte von 1945 bis zur Gegenwart. Bd.2. Hamburg, Jahr Verlag, 1976, S.351, 395, 483 und 524; R.J. Crampton. Eastern Europe…, pp. 401-402; Dictionnaire „Hachette“ encyclopédique illustré. Paris, „Hachette“, 1998, p.993.

[5] M. Ambri. Op.cit., p.226.