Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (85) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

6. Заговорът на Коста Паница и убийството на Христо Белчев и Георги Вълкович

В началото на февруари 1890 г. българските власти осуетяват замисления от Коста Паница атентат срещу Фердинанд по време на бал в двореца. Едва сега се разкриват нишките на една доста широка конспирация, подготвяна от дълго време. Прави обаче впечатление, че след декември 1887 г. Паница като че ли не е поддържал никакви връзки с руснаците. Разправата е брутална — Паница е осъден на смърт и разстрелян от войниците на собственото си поделение, но в обществото остават някои съмнения за меродавността на доказателствения материал. Във всеки случай в писмо от 13 юли 1890 г., писано след разстрела на Паница, руският дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово самодоволно изтъква, че процесът трябвало „да разобличи руските интриги въобще и моите [на Хитрово — П.Ц.] в частност“, но тази цел била претърпяла пълен крах: „Когато се разкри цялата безсъдържателност на този процес, цялата несъстоятелност на уж събраните срещу нас улики, враждебното нам обществено мнение побърза да се разочарова от измисления и раздут процес срещу Паница.“ През лятото на 1890 г. обаче директорът на Азиатския департамент Зиновиев нарежда на заместник-агента на руското външно министерство в Одеса Александър Ростковски да позволи на местното славянско дружество да отпусне помощи „на някои новопристигнали в Одеса българи, напуснали родината си вследствие преследванията на княжеското правителство по подозрение за участие в делото на майор Паница“[1].

Очевидно атмосферата на страх, поддържан непрекъснато от тероризма и заговорите на руската агентура, не е твърде благоприятна за нормален парламентарен живот. Изборите за Шесто обикновено народно събрание, проведени през есента на 1890 г., се печелят отново от коалицията на Народнолибералната партия с националните консерватори при обичайната за онези времена ниска избирателна активност. По всичко личи обаче, че и натискът върху избирателите и фалшификациите на изборните резултати не са надхвърляли обичайната практика. Във всеки случай правителството на Стефан Стамболов е спечелило доста голяма популярност през юни 1890 г., когато съумява да убеди Високата порта да утвърди трима български владици за Скопската, Битолската и Охридската епархия в Македония.[2]

Засилването на българските позиции в Македония също е несъвместимо с балканската стратегия на Русия, която поддържа изцяло сръбските домогвания. През 1890–1891 г. Азиатският департамент на руското външно министерство пристъпва към организирането на нови терористични групи, които наместо да се опитват да вдигат метежи, се ориентират към индивидуални убийства. На 27 март 1891 г. премиерът Стамболов и финансовият министър Христо Белчев са нападнати на улицата от Димитър Ризов и Кристо Ножаров, които не уцелват Стамболов, но убиват на място Белчев. Убийците смогват да избягат в Сърбия, а Стамболов поверява издирването им на Христо Иванов, който според един руски дипломатически служител „беше един от нашите най-важни информационни източници по делата на Балканския полуостров и винаги се е ползвал с голямо доверие от нашите политически агенти.“ Служителят на руското външно министерство в Одеса Путята отдава тази промяна на „алчност за пари“. Във всеки случай Христо Иванов отсяда в Турну Северин и започва да следи в кой момент убийците на Белчев ще тръгнат от Сърбия за Одеса през Румъния.[3]

И наистина сръбското правителство, което се оглавява в този момент от лидера на Радикалната партия Никола Пашич, отказва да предаде Ризов и Ножаров на българското правосъдие, но решава да ги екстрадира през Румъния за Одеса. В Русия научават и за намерението на българите да заловят терористите в момента, когато се качват на кораба. Руските власти бързат да ги предупредят за заплахата, но специалният български пратеник Христо Иванов съумява да уреди задържането на Ризов и Ножаров от румънската полиция в Крайова. При тази ситуация руската дипломация се заема да въздейства на сръбския премиер Пашич да издаде писмено уверение, че в деня на убийството на Белчев двамата атентатори са се намирали в Сърбия. Сръбските власти се съгласяват да осигурят такова алиби за Ризов, но не и за Ножаров. Тогава агентът на руското външно министерство в Одеса Путята и руският дипломатически пратеник в Букурещ уреждат един подкуп в размер на 4000 франка за освобождаването на Ризов и Ножаров и на 26 май 1891 г. румънският външен министър съобщава тайно на Хитрово, че „въпреки всички настоявания на България и Австрия той е решил да не предава Ризов и Ножаров и да им предостави свободата да напуснат Румъния“. Двамата пристигат благополучно в Одеса, където руските власти ги снабдяват с достатъчно пари, за да отпътуват за Калуга, без да се спират нито в Москва, нито в Санкт Петербург.[4]

Правителството на Стамболов се съвзема бързо и от този удар, като мястото на Христо Белчев се заема от консерватора Григор Начович. Показателен за търпимостта към различни политически сили, стига да не действат като терористични групи на Русия, е и фактът, че властите не пречат на 15-ма учители, съдии и държавни чиновници да прогласят на 2 август 1891 г. учредяването на „Българска социалдемократическа партия“. Забележителното е, че по същото време социалдемокрацията в Германия е извън закона. Разбира се, българската социалдемокрация, която се оглавява от Димитър Благоев и Никола Габровски, е твърде малобройна, за да предизвика каквито и да било притеснения. При това Благоев бърза да разгласи, че Българската социалдемократическа партия е най-последователната русофобска политическа сила в страната, което е в пълно съзвучие с вижданията на Маркс и Енгелс за Русия. В патриархална страна като България, където по думите на драматурга Никола Русев всички са роднини, не е за подценяване и това, че Димитър Благоев е зет на видния стамболовист Георги Живков, който през 1886 г. е избран за регент на мястото на оттеглилия се Каравелов, а от 1887 до 1893 г. е министър на просветата.[5]

Междувременно Русия подготвя нови удари срещу България. По всичко личи, че организирането и подпомагането на терористичните групи се държи в дълбока тайна и за тях нямат информация дори руските посланици и пълномощни министри в чужбина. Такъв е и случаят с една терористична група, оглавена от братята Наум и Христо Тюфекчиеви и финансирана от Азиатския департамент посредством Славянското благотворително дружество в Одеса. За съществуването на тази група знаят Драган Цанков в Цариград и граф Игнатиев, който е председател на Славянското благотворително дружество в Санкт Петербург, но сякаш не и руският посланик в Цариград Нелидов. През февруари 1892 г. двама членове на групата — Димитър Орловски и Дражев — са изпратени в турската столица, където убиват тамошния български дипломатически агент д-р Георги Вълкович. За да отклони всякакви съмнения за връзка с Русия, Орловски пробожда Вълкович с вика: „Ето отмъщението за честта на жена ми!“ След това двамата убийци бързат да се укрият в руското посолство. В писмо до външния министър на Русия Гирс Нелидов създава впечатлението, че е силно изненадан от присъствието на двамата в сградата на посолство. Това не му пречи обаче да предприеме енергични мерки, за да им осигури транспорт до Русия и дори алиби с една телеграма, датирана фалшиво от предния ден и адресирана до капитана на руския кораб „Цар“: „Пуснете Орловски и Дражев“. След като пристигат в Одеса, Дражев и Орловски са арестувани от руските власти заедно с Наум Тюфекчиев и други членове на групата и интернирани във вътрешността на страната. С тези възгруби, но и непохватни мерки администрацията на Александър III се мъчи да скрие факта, че убийството на Георги Вълкович е всъщност нейно дело.[6]

За пореден път убийствата на най-изтъкнати представители на българската държава предизвикват в отговор правителствени мерки, които не отговарят напълно на началата на демокрацията и на правата и свободите на личността. През 1892 г. Светослав Миларов и Петко Каравелов са изправени пред съда с обвинението за заговор. Каравелов е обвинен в „идейно подбудителство“, заради което получава девет години затвор, а Миларов е осъден на смърт и обесен заради това, че е замислял терористични действия. Поначало смъртното наказание е съвременна форма на ритуалното човекоядство, а екзекуцията на човек само заради намерението му да убива е най-малкото съдебно престъпление.[7]

Както се видя обаче, Светослав Миларов от дълги години е в услуга на зловещия Азиатски департамент на руското външно министерство и получава добри суми, за да прокарва противобългарската линия на Санкт Петербург. Същото се отнася обаче и за Петко Каравелов. Още през януари 1888 г. председателят на Славянското благотворително дружество в Одеса А. Кривцов получава писмо от Константин Никифоров, „който заявява от името на Каравелов и на цялата каравеловска партия желанието да вървят ръка за ръка с нас и решението им е да започнат агитация в този смисъл в цялата страна“. До този момент Кривцов е изпратил на Петко Каравелов и привържениците му 1000 франка, но Никифоров го моли за още 6000 франка, както и за месечна субсидия от 1000 франка. За Каравелов това е заем, който щял да бъде върнат „веднага след смяната на сегашния режим в България…“. За да не компрометира каравелистите в България, Азиатският департамент и славянското дружество в Одеса измислят една обиколна схема, според която парите за Каравелов минават през Одеса за Виена, откъдето се изпращат в София от една банкерска къща. В очакване на този паричен поток каравелистите обещават „да се домогват с всички сили и средства до смяната на Кобурга и Кͦ и ще действат в зависимост от обстоятелствата и следвайки пътя на цанковистите“[8].

През август 1888 г. в Цариград пристига Илия Георгиев, за да помоли руския посланик Нелидов за най-малко 2000 франка месечна субсидия за в. „Търновска конституция“, чийто главен редактор Иван Славейков бил арестуван от правителството на Стамболов. Нелидов иска от външния министър на Русия Гирс най-бързи указания, като подчертава, че „времето за борба е най-благоприятно“[9].

Бележки

[1] R. Crampton. A Short History of Modern Bulgaria. Cambridge University Press, 1989, p.34; Р. Симеонова. Организации за подпомагане на македонските българи (1878–1894) (дисертация). София, 1998, с. 190-192; Авантюрите…, док. №73, с. 107–108, док. №169, с.217.

[2] R. Crampton. A Short History, pp. 34–35.

[3] Авантюрите…, док. №115, №116, №117, №118 и №119, с. 154–157.

[4] Пак там, док. №120, №121, №122, №123, №124 и №125, с. 158–162.

[5] R. Crampton. A Short History…, pp. 55-56; Българските държавни институции 1879–1986. София, „Д-р Петър Берон“, 1987, с.312.

[6] Р. Симеонова. Цит.съч., с. 190-192; Авантюрите…, док. №126-№139, с. 163–175.

[7] Д. Саздов. Демократическата партия в България 1887–1908. София, „Наука и изкуство“, 1987, с. 23–98.

[8] Авантюрите…, док. №168, с. 215–216.

[9] Пак там, док. №156, №157 и №158, с. 198–200.