Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (12) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Комунистическият „рай“ на Хрушчов и „развитото социалистическо общество“ на Брежнев

Непоклатимо убеден в крайната победа на комунизма върху цялата планета е и Никита Хрушчов, който наследява Сталин начело на съветската държава след смъртта на вожда през март 1953 г. Това не му пречи да разобличи поне част от злодеянията на своя предходник, когото обвинява в погазване на „ленинските норми“ и в „култ към личността“. Хрушчов просто не може да отиде по-нататък, тъй като един сериозен анализ на безогледния терор на Сталин неминуемо би довел до извода, че периодичното масово изтребване на човешки същества произтича от самата същина на комунистическата система. Единственото, което Хрушчов съумява да направи, е да смъкне режима на забележимо по-ниско тоталитарно равнище. Успоредно с това той засилва до карикатурни измерения една от основните тези на комунистическата пропаганда, а именно, че лишенията и драстичното насилие над личността са повече или по-малко временни и че народът трябва да ги изтърпи „само“ дотогава, докогато се възцари съвършената и абсолютна справедливост на комунизма в неговата най-горна фаза. В този дух Хрушчов си позволява да обрисува една картина на комунизма, която е сравнително по-малко отблъскваща от казармения идеал на Маркс и Енгелс. На XXII конгрес на комунистическата партия, проведен през 1961 г., триумфално се разгласява, че „комунизмът е безкласов обществен строй с единна общонародна собственост върху средствата за производство, с пълно социално равенство между всички членове на обществото, където заедно с всестранното развитие на хората ще израснат върху основата на постоянно развиващата се наука и техника производителните сили, където всички източници на общественото богатство ще потекат като пълноводен поток и ще се осъществи великият принцип «от всекиго според способностите, на всекиго според потребностите»«^[1].

По този начин концлагерната същност на проекта е прикрита само дотолкова, доколкото се обещава, че лагеристите ще бъдат добре нахранени. Отново се избягва проблемът кой ще определя потребностите на хората при липсата на пазар. Хрушчовият комунизъм решително отдава предпочитание на държавната собственост — кооперативната се смята за по-нисша форма само поради това, че съдържа все пак някакви пазарни елементи. И наистина кооперативната собственост се дефинира като_»собственост на колектив от хора“_, но не и на цялата общност, което неизбежно внася известен индивидуализъм. Държавната собственост се окачествява от своя страна като „общонародна“, макар че народът, каквото и да означава „народ“, няма никакъв достъп нито до властта, нито до ръководството на стопанските работи, които са изцяло монополизирани от комунистическата номенклатура начело с нейния вожд. Така или иначе, кооперативната собственост няма друго бъдеще, освен да се слее с „държавната (общонародна) собственост“ в „единна комунистическа собственост“, като морковът в края на тоягата е обещанието да се ликвидират „социално-икономическите и културно-битовите различия между града и селото“, както и да се превъзмогнат „различията между умствения и физическия труд“.^[2]

На XXII конгрес на компартията през 1961 г. Хрушчов осъжда практиките на Сталин по още по-остър и категоричен начин, сякаш за да се оправдае за кървавото потушаване на унгарската революция от 1956 г. Именно терорът на Сталин обаче е направил системата толкова непоклатима, че е затворен пътят за каквито и да било по-радикални реформи. Хрушчов не посяга на живота на конкурентите си за властта, които се изпращат само в пенсия, но той често прибягва към уволнения и размествания на партийнодържавния апарат и в крайна сметка е съборен от власт с преврат, извършен в нощта на 14 срещу 15 октомври 1964 г. Мястото му на партиен вожд се заема от близкия му сътрудник Леонид Брежнев, който заедно със самия Хрушчов дължи кариерата си на масовите чистки по време на „Големия терор“ през 1936–1938 г.^[3]

За разлика от Хрушчов Брежнев решава да не закача апарата и да остави нещата на самотек, благодарение на което може да властва спокойно до смъртта си. Тъкмо при Брежнев се утвърждава безвъзвратно системата на специален списък от проверени хора на режима, които имат гарантирано право да заемат един или друг ръководен пост. Кървавите чистки на Сталин са вече минало и дори най-некадърният партиен функционер, администратор или стопански ръководител не рискува нещо повече от това да бъде освободен от даден конкретен пост само за да премине на друга ръководна длъжност. Самото освобождаване от длъжност може да стане само със съгласието на „номенклатурното лице“.^[4]

Когато Хрушчов оповестява през 1961 г., че ще може за 20 години да изгради комунизма, руското промишлено производство все още нараства с високи темпове. При все това дори по негово време изравняването между битовите условия и изобщо условията на живот между града и селото са си реален факт в повечето напреднали държави, а програмата на комунистическата партия от 1961 г. изобщо не може да предвиди компютърната революция и предизвиканата от нея небивала интелектуализация и индивидуализация на труда. По-лошото е, че броени години след шумно разгласената програма за „светло комунистическо бъдеще“ свръхцентрализацията на съветската икономика я вкарва в задънената улица на все по-видим застой. Поради колективизацията или фактическото одържавяване на земеделието селското стопанство пък изпада направо в колапс. Русия никога не надхвърля равнището на селскостопанско производство, което е имала през 1913 г., а при Брежнев започва да внася все по-големи количества зърно и храни от САЩ. По този начин се отдалечава безнадеждно всякаква перспектива да се постигне някога все по-пълно задоволяване на материалните потребности на населението. При тази ситуация идеолозите на Леонид Брежнев решават да разработят формулата за „развитото социалистическо общество“ като „най-висок и завършващ етап в развитието на първата фаза на комунистическата формация — социализма…“, „Развитото социалистическо общество“ се определя като „свързващо звено между низшата и висшата фаза на комунизма“, но за неговата продължителност се казва само, че „се обуславя от редица вътрешни и международни фактори.“ С други думи, комунистическият „рай“, когато материалните блага щели да потекат като „пълноводен поток“ и на всеки ще му се дава според потребностите, се отлага за неопределено време.^[5]

Израз на известна неувереност се забелязва и в поведението на властите спрямо религията. Тормозът срещу вярващите не спира, макар и не в такива драстични форми, както по времето на Ленин и Сталин. Идеолозите на Хрушчов и Брежнев продължават да споделят убеждението за неизбежното „отмиране“ на религията, но са принудени да признаят, че „изчезването на религията не е автоматичен процес“ и за неговото ускоряване трябва „упорита работа по възпитанието на масите в атеистичен дух, широко пропагандиране на природонаучните и хуманитарните знания, на марксисткия мироглед“.^[6]