Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (26) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. „Италианската социална република“

Начинът, по който пада фашисткият режим, доказва за пореден път нетоталитарния му характер. От съвършено друг тип е марионетният режим, който е натрапен на италианците, имали злополучието да попаднат под нацистка окупация. На 12 септември германски командоси начело с Ото Скорцени извършват зрелищна операция, за да освободят Мусолини от затвора и да го откарат в Германия. От 15 до 17 септември, след като е разговарял с Хитлер, Мусолини издава шест нареждания. В първото той информира „верните другари“, че е поел отново върховното ръководство на фашизма в Италия. Във второто се съобщава, че фашистката партия е подновена под името „Републиканска фашистка партия“. В третото нареждане се оповестява, че се възвръщат партийните организации и партийната милиция. Четвъртото нареждане съдържа заканата, че ще се разгледа „позицията на партийните членове във връзка с поведението им спрямо държавния преврат на капитулацията и безчестието“. С останалите нареждания за секретар на Републиканската фашистка партия е назначен Алесандро Паволини, а за командир на партийната милиция — Ренато Ричи.^[1]

Същевременно Мусолини се обръща към италианците с реч по мюнхенското радио, която бележи завръщането му към антимонархизма и социализма на ранния фашизъм. Кралят и династията са обвинени, че са били главните агенти на дефетизма и на антигерманската пропаганда и че са съборили режима, който ги е спасил преди двадесет години. „Дучето“ обещава да създаде „една национална и социална държава“ и оповестява първите „постулати“ за постигането на тази цел: „1) да се вземе отново оръжието на страната на Германия, Япония и останалите съюзници; 2) незабавно да се подготви реорганизацията на въоръжените ни сили около формированията на милицията; 3) да се премахнат предателите; 4) да се унищожат паразитните плутокрации, а трудът да се превърне най-сетне в субект на икономиката и в ненакърнима основа на държавата“^[2].

На 23 септември 1943 г. Мусолини разгласява в Мюнхен формирането на фашистко правителство под собственото си ръководство, като поема лично и министерството на външните работи. Вътрешните работи са поверени на Буфарини Гуиди, а „народната култура“ — на Фернандо Медзасома. Секретарят на Републиканската фашистка партия Алесандро Паволини, както Гуиди и Медзасома изпъкват като непоклатими привърженици на отъждествяването на партията с държавата. Правителството е „признато“ на бърза ръка от Хитлер. На 27 септември Мусолини и министрите му са вече в Северна Италия и се събират на първото си заседание в един частен замък на „дучето“. Взетите решения предвиждат тясно сътрудничество с Германия, учредяването на извънредни съдилища за съдене на „предателите“ и свикването на учредително събрание. Наместо в Рим обаче за временно седалище на правителството е избрано градчето Сало на брега на езерото Гарда близо до Бреша. Причината е, че по молба на папата Рим е прокламиран за открит град, който не бива да се бомбардира и в който не бива да се водят боеве и поне на първо време Хитлер смята да спазва това, макар че фронтовата линия не е много по на юг от „вечния град“.^[3]

В средата на ноември 1943 г. във Верона е свикан първият конгрес на Републиканската фашистка партия. На него секретарят на партията Паволини прочита едно писмо на Мусолини, който не присъства лично. В писмото специално се подчертава, че „народът, който е отново на оръжие, трябва да стане кръстник на социалната република, ще рече на фашистката република в първоначалния смисъл на революцията“. С акламация е приета и една програма от 18 точки, която става известна като „Геройския манифест“. Първата точка предвижда да се свика „Учредително събрание, суверенна власт, произлизаща от народа, което прогласява падането на монархията, осъжда тържествено последния крал предател и беглец, прокламира социалната република и назначава държавния глава“. В Учредителното събрание щели да участват пратениците на синдикатите и административните райони, на борците и военнопленниците, на италианците от чужбина, на съда и на университетите. Номинацията на членовете на събранието не е без аналог с демократичния централизъм на Ленин — изборът трябва да става, като се съчетава йерархичната система на посочване отгоре с народната система на издигане отдолу (всъщност в рамките на еднопартийния монопол единствено партията и нейният вожд решават кой за какво да бъде „избиран“). Според петата точка партията щяла да бъде „орден на борци и вярващи“, който трябва да се осъществи като „организъм на абсолютна политическа чистота, достоен да бъде пазител на революционната идея.“ Осмата точка формулира като цел извоюването на „жизнено пространство“, елиминирането на „вековните британски интриги“ от европейския континент, премахването на капиталистическата система и борбата срещу световните плутокрации. Следващите десет точки от „Геройския манифест“ утвърждават труда като основа на социалната република и гарантират частната собственост, но само онази, която е плод на труда и на спестяванията. Прави се и уточнението, че частната собственост не бива да бъде „разложителна за физическата и моралната личност“ посредством експлоатацията на труда на ближния. Освен това се посочва, че всичко, което е от колективен интерес, трябва да бъде одържавено. Предвижда се също така „близко сътрудничество“ на техниците и работниците във всяко предприятие при определянето на заплатите и при разпределянето на печалбите. Заканата, отправена към селското стопанство, е да се експроприират необработваните земи и лошо стопанисваните имоти в полза на ратаите и кооперативите. Синдикатите трябва да бъдат задължителни за всички работници и да се обединят в една-единствена Обща конфедерация на трудещите се и техниците. Оповестява се и нуждата от умножаване на предприятията и на кооперативните земи и се обещава смъртно наказание за спекулантите на черния пазар. Евреите се прогласяват за „раса“ от чужденци и дори за врагове до края на войната. Единствените по-умерени елементи в програмата са обещанията никой да не бъде задържан за повече от седем дена без съответното съдебно решение и да се зачитат религиите, като римокатолицизмът се прокламира за религия на републиката.^[4]

На 8 януари 1944 г. един набързо скалъпен съд във Верона осъждат на смърт за предателство току-речи всички членове на Големия фашистки съвет, които са гласували на 25 юли 1943 г. за отстраняването на Мусолини. В лапите на „Италианската социална република“ са попаднали обаче само шестима от тях, между които и зетят на „дучето“ и дългогодишен негов външен министър Галеацо Чано. Роднинството на Чано с диктатора не го спасява и два дена след подобието на процес той е разстрелян заедно с още четирима „предатели“.^[5]

На 13 януари 1944 г. правителството в Сало оповестява решението си да одържави всички предприятия, които са решаващи за стопанската и политическата независимост на страната. На първо време това включва мините, производството на суровини и електроцентралите. Макар и да остават частни, останалите предприятия трябва да се „социализират“. Ако са акционерни дружества, те трябва да се ръководят от съвети с по равен брой работнически делегати и пратеници на акционерите. В администрацията на предприятията, които са собственост на едно лице, но имат поне 50 работника, трябва да участва един съвет на работниците, служителите и техниците от най-малко трима души. Подробно се определят и отговорностите на шефа на предприятието, назначаването му и евентуалното му отстраняване. Вътрешният ред и възможните разногласия трябва да се решават от изборен фабричен съвет. Част от печалбите трябва да отива за капитала на самото предприятие, друга — за работниците, а останалото, ако има излишък, трябва да се предава на държавата.^[6]

За късмет на италианците под нацистка окупация краткото време до края на войната, както и бойните действия на територията на страната просто не позволяват на режима да осъществи кой знае какво от своите намерения. До края на 1944 г., с оттеглянето на германците границите на „социалната република“ се свиват до областите на север от Равена, като по този начин в ръцете на Обединените нации пада и родният край на Мусолини. Наистина през февруари и март 1945 г. „дучето“ съумява да „социализира“ металургичните, машиностроителните, химическите и хартиените заводи, които са все още под властта му, но все по-масова става и въоръжената и невъоръжената съпротива на италианците както срещу фашизма, така и срещу нацистките окупатори. На 28 април 1945 г., когато американците, британците и канадците вече са стигнали до Алпите, Мусолини е хванат от партизаните, докато се опитва да избяга на север и е незабавно разстрелян заедно с поредната си любовница Клара Петачи. Подобна е и съдбата на повечето от останалите върховни фашистки апаратчици.^[7]

Краткотрайната история на „Италианската социална република“ нагледно показва, че завоят на Мусолини в консервативна посока през 1922 г. е един временен компромис, макар и да е продължил 20 години. Подобно на Ленин с неговата „нова икономическа политика“ и подобно на Сталин, който възвръща традиционната просветна система, съвместното съществуване на фашизма с монархията и църквата е само крачка назад, за да може скокът към тоталитарния „идеал“ да бъде по-голям и необратим. Основната цел и на Ленин, и на Мусолини е абсолютната власт. Мусолини не може да получи такава власт в рамките на Социалистическата партия, а още по-малко в рамките на комунистическата мрежа — подчинението на една чужда централа е несъвместимо със стремежа към неограничена лична власт. Тъкмо това предопределя и антикомунизма на Мусолини, а не някакво принципно различие между комунистическата и фашистката идеология и практика, която придобива своя чист вид именно през 1943–1945 г. Разбира се, Мусолини трябва да се примири в крайна сметка с настойничеството на Хитлер, но дори в рамките на „Италианската социална република“ под нацистка окупация той има забележимо по-голяма свобода на действие, отколкото който и да било от емисарите на Сталин в Източна Европа под съветска окупация.