Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (94) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Законът за съдене на виновниците за „народната катастрофа“

За българите краят на Първата световна война и последвалият го Ньойски диктат погребват завинаги надеждите за довършване на националното обединение. България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Потвърдена е и загубата на Южна Добруджа, отстъпена на Румъния още през 1913 г. В трите войни — Балканската, Междусъюзническата и Първата световна — загиват общо 158 821 български войници и офицери и наред с тежките стопански и социални проблеми, предизвикани от продължителния период на бойни действия, страната трябва да осигури жилище и поминък на около 300 000 бежанци от Македония, Западна Тракия и Южна Добруджа.^[1]

Социалната несигурност и крахът на националните идеали лесно водят до радикализация и в една все по-нервна атмосфера започват да се търсят виновниците за несполуката. Напразно лидерът на Демократическата партия и доскорошен министър-председател Александър Малинов предупреждава, че „във взаимните клевети не защитаваме народа си, ние го наказваме, ние го доубиваме.“ Според него изопачаването на истините „в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим“^[2].

Обществената нагласа никак не е обаче благоприятна за разумно политическо поведение. Изборите за Осемнадесетото обикновено народно събрание, проведени през август 1919 г., бележат сериозен завой в полза на левите партии, както и на местната секция на Коминтерна, известна под името „Българска комунистическа партия (тесни социалисти)“. Българският земеделски народен съюз получава 180 000 гласа (28,22% от участвалите в изборите) и 85 депутатски места. На второ място са комунистите със 120 000 гласа и 39 места, което посочва, че твърде широки кръгове са податливи не само на екстремизъм, но и на национален нихилизъм. Забележим скок в избирателната поддръжка правят и широките социалисти с около 80 000 гласа и 39 парламентарни места. За сметка на това партиите, участвали в управлението от началото на войните през 1912 до 1919 г., намаляват съществено влиянието си. Демократическата партия печели 65 000 гласа и 28 депутатски места, Народната партия — 54 000 гласа и 19 места, Радикалната партия — 38 000 гласа и 8 места, Прогресивнолибералната партия — 30 000 гласа и 8 места, Народнолибералната партия — 16 000 гласа и 3 места и Либералната партия — едва 7000 гласа. Като ръководител на най-голямата парламентарна група водачът на БЗНС Александър Стамболийски формира коалиционен кабинет от земеделци, народняци и прогресивни либерали, но това не му пречи да приеме законопроекта на широките социалисти „за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа“. Законът очевидно има обратна сила, което е в крещящ разрез и с Търновската конституция, и с основните начала на правовата държава изобщо. След като на следващите предсрочни избори се сдобива с абсолютно мнозинство, макар и с цената на касирането на двадесетина депутати от опозицията, Александър Стамболийски налага все по-драстични редакции на този закон, в резултат на което в затвора попадат едва ли не всички опозиционни лидери без комунистите. На земеделския произвол се туря край с преврата от 9 юни 1923 г., но занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват по типично балкански начин от „несретната“ си историческа съдба.^[3]