Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (101) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Някои обобщения и поуки

Както посочва Николай Аретов, посредством митологията човек „внася ред в представите си за това, което го заобикаля и което е хаотично, или поне достига до него по хаотичен начин“. Според откритията на съвременната физика вселената е безкрайна, макар и да има граници, а това означава, че светът, в който живеем, далеч надхвърля възможностите ни да го възприемаме. Ред в хаоса може обаче да се постигне и по пътя на опростяването, посредством черно-белия подход или според формулата за „добрите“ и „лошите“. Тоталитарният мит е именно такова опростяване на прекалено богатия и труден за схващане свят, който се свежда до елементарно противопоставяне между „прогресивните“ и „реакционните класи“, между „висшите“ и „нисшите раси“ и т.н. Такова опростенчество е присъщо и на историческата памет, която поначало дели миналото на „свое“ и „чуждо“.

През XX в. и тоталитарните, и историографските митове са преди всичко дело на целенасочена и добре обмислена пропаганда, повтаряна по формулата на Гьобелс дотогава, докато се превърне в истина. Не може обаче да се отрече, че този подход е извънредно ефикасен, тъй като твърде много са хората, готови да го приемат едва ли не с благодарност. Една от причините за масовото попиване на всякакви изкривявания, както и на откровени лъжи, би могла да се сведе до известната шопска сентенция: „Най мразим да мислим.“ С други думи, опростенчеството е продукт не само на страх и безпомощност, но и на мързел.

Не по-малко съществена е и склонността да се забравят неприятните събития. Както паметта на отделния човек, така и историческата памет е избирателна. Комунизмът далеч не е единственият режим, който се заема да пренапише историята, за да оправдае себе си по рецептата на Оруел за Министерството на истината. Оправданието на мрачната сегашна действителност или на дадена позиция е в повечето случаи твърде мощен мотив при написването на една или друга история. Това се среща толкова често в историческите съчинения, че мнозина с право се питат дали историята е изобщо наука, напук на титаничните усилия на Тукидид или на Леополд фон Ранке. За жалост мултиперспективността или готовността за всяко събитие или процес да се търси гледната точка на всички участници се сблъсква твърде често със стената на мълчанието пред „неудобните“ истини.

Твърде много турци живеят с убеждението, че геноцидът на арменците през 1915 г. е някаква злонамерена измислица. Твърде много православни българи реагират остро, ако някой се опита да им напомни за злодеянията, извършени от прадедите им спрямо мюсюлманите през 1877–1878 г. и през 1912–1913 г. Никак не са малко и германците, които са били шокирани от разкритията за нацистките лагери на смъртта, но за разлика от балканските народи или руснаците просветената част от германското общество намира след Втората световна война сили да погледне очи в очи тъмната страна от своето минало. Последвалото духовно прочистване става задължителен елемент на онова морално, интелектуално и стопанско възраждане, което превръща Германия не само в примерна демокрация и в една от най-напредналите държави в света, но и в главния мотор на европейското обединение. Тук на Балканите, както и в Русия, продължаваме обаче да сме отдалечени на светлинни години от такова пречистване и това ни пречи да заживеем пълноценен обществен, политически и духовен живот.

Все пак патологията на българската историческа памет е като че ли най-страшна, тъй като собствената ни историография повтаря със завидна упоритост митовете и лъжите на една чужда и враждебна пропаганда. Българите са навярно единственият народ в света, който нарича „освободители“ собствените си завоеватели и който се отказва от собствения си етнически корен, за да се разтвори в някаква по-голяма, но измислена славянска общност. Психологичният механизъм на тази патология би могъл да бъде обект на не едно фундаментално проучване. Наред с атавистичния страх от родството с турците, определяща роля играе и дълбокото недоверие и страх от комшията, страх, който се дължи може би именно на факта, че този съсед прилича прекалено много на самите нас.

И днес българинът се люшка от едната крайност в другата. От една страна е убеждението, че българите са едва ли не най-старият народ, ако не в света, то поне в Европа, че българин е измислил писмеността, компютъра и гащите, но е заобиколен само от завистливи врагове. От друга страна е налице едно тотално подценяване на реални постижения, които могат да се видят единствено при сравнение с останалите народи и култури на Балканите, по Средиземноморието, пък и в Европа като цяло. Така ентусиазмът по формулата „И ний сме дали нещо на света!“ лесно се превръща в презрителното и осъдително „Българска работа!“ на Вазовите „Чичовци“. Съветизацията и комунизмът само раздуват тези стари български комплекси до чудовищни размери.

Физическите жертви на тоталитаризма и на първо място на комунизма са неизброими, но не по-малко потресаващи са и духовните изкривявания. Дълги години подир края на Втората световна война немалко германци и италианци изпитват копнеж по отминалите „славни времена“ на Хитлер и съответно на Мусолини. Твърде силна е и носталгията по комунизма не само в Русия, която все още не се е освободила напълно от диктатурата, но и в Източна Европа, макар че някогашните подопечни територии на Москва са вече пълноправни членове на НАТО и на Европейския съюз. Действително, от чисто материална гледна точка някои са живели по-добре преди 1989 г., отколкото сега. Още повече са хората, които имат субективното усещане, че животът им е бил по-добър при комунизма, отколкото при демокрацията. Съществена роля в тази насока изиграва и чисто човешката тъга по отминалата младост, но страшното е, че носталгиците изобщо не се притесняват от несвободата. Другояче казано, тъгуващите по едно минало, което по думите на писателя Мирон Иванов не е било весело и надали ще стане някога весело, до такава степен не зачитат свободата, че дори не си спомнят за нейната липса. А без памет човекът не само не е пълноценен, а е направо немислим…