Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (31) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Тоталитарният антидемократизъм и антипарламентаризъм

Тоталитарният милитаризъм е неотделим от антидемократизма и антипарламентаризма. В съответствие с марксизма Ленин смята парламентарната демокрация за разновидност на „буржоазната диктатура“: „В скоби казано, «чиста демокрация» е не само невежествена фраза, която разкрива неразбиране както на борбата на класите, така и на същността на държавата, но и тройно празна фраза, защото в комунистическото общество демокрацията, прераждайки се и превръщайки се в привичка, ще отмира, но никога не ще бъде «чиста» демокрация.“^[1]

Както се видя, тоталитарният антидемократизъм се придружава от претенцията, че натрапената диктатура е „истинска“ или дори „най-съвършена“ форма на демокрацията. Дефиницията на Мусолини за фашизма като „организирана, централизирана, авторитарна демокрация“ е в съзвучие с не по-малко абсурдното твърдение на Ленин, че „няма абсолютно никакво принципно противоречие между съветския (т.е. социалистическия) демократизъм и упражняването на диктаторска власт от отделни лица“, тъй като „съветската власт не е нищо друго освен организационна форма на диктатурата на пролетариата, на диктатурата на авангардната класа, която издига до нов демократизъм, до самостоятелно участие в управлението на държавата десетки и десетки милиони трудещи се и експлоатирани, които от своя страна се учат да виждат в дисциплинирания и съзнателен авангард на пролетариата своя най-надежден водач“. Подобни са и „откровенията“ на Хитлер: „Като арийци можем да си представим живия организъм на народностността единствено под такава държава, която не само осигурява опазването на тази народностност, а също така я води до върховна свобода, като усъвършенства духовните и идеалните й способности.“^[2]

Тоталитарният антипарламентаризъм не се изразява в премахването на парламента, а в превръщането му в орган за акламиране. Конституцията, която Ленин налага на 10 юли 1918 г., възпроизвежда в много по-лош вариант системата на многостепенните избори, практикувана в царска Русия. Самото гласуване е явно и по месторабота, като от избирателни „права“ са лишени „експлоататорските класи“, което означава всички по-грамотни слоеве. Избирателите гласуват за местни съвети, делегатите на местните съвети излъчват помежду си членовете за околийските съвети, околийските съвети избират помежду си депутатите за областните съвети, областните съвети посочват пратениците за републиканските съвети и едва републиканските съвети изпращат свои делегати във Всеруския или Всесъюзния конгрес на съветите. Конгресът на съветите гласува на свой ред за „Съвет на народните комисари“ (един вид министерски съвет) и Изпълнителен комитет, който замества конгреса между сесиите му. Като се има предвид, че цялата икономика се притежава от държавата и че контролът на органите за сигурност е повсеместен, тази система е сама по себе си достатъчна, за да обезпечава безотказно на Конгреса на съветите непоклатимо комунистическо мнозинство. Премахнато е и разделението на властите — Съветът на народните комисари управлява с декрети, имащи силата на закон.^[3]

Хитлер също дава неведнъж израз на враждебността си към представителната демокрация. В „Моята борба“ той изтъква, че „националсоциалистическият светоглед се стреми да даде Земята на най-добрия народ“ и отхвърля „демократичната масова мисъл“. След като поема обаче властта, „фюрерът“ дори не си прави труд да отмени Ваймарската конституция и формално продължава да действа в нейните рамки, като не среща конституционни пречки дори и за да ликвидира всички политически партии освен нацистката. Макар че има под ръка желязно мнозинство от две трети, Хитлер решава да инсценира нови парламентарни избори, още преди да изтече 1933 г. Поводът е излизането на Германия от Обществото на народите. На 12 ноември 1933 г. германците трябва да потвърдят това решение с референдум, като същевременно те трябва да се произнесат върху една-единствена официозна листа от кандидати на Националсоциалистическата германска работническа партия. С други думи, поданиците на Третия райх вече не избират, а само гласуват. Според официалните информации във вота участват 96% от записаните избиратели. В спектакъла са включени дори затворниците, като е разгласено, че който не гласува, се смята за дезертьор. По този начин от подадените гласове 92% са в полза на хитлеристките кандидати.^[4]

Изглежда, че Сталин е бил впечатлен от тези парламентарни „подвизи“, тъй като през 1936 г., в атмосферата на развихрящия се „Голям терор“, той дарява поданиците си с нова конституция, която е забележимо по-либерална от ленинската. Многостепенните и явни избори по месторабота за органите на властта са заменени с пряко и тайно гласоподаване по местоживеене, въведено е всеобщо избирателно право, с което се премахва лишаването от избирателни права на „експлоататорските класи“. Конгресът на съветите е заменен с Върховен съвет от две камари, като на всяка съюзна „съветска социалистическа република“ се дава правото да се отделя от „Съюза на съветските социалистически републики“, прокламиран през декември 1922 г. Потвърдена е обаче системата за едно депутатско място да се определя само една кандидатура, а Всесъюзната комунистическа партия (болшевици), която запазва изцяло многостепенния си централизъм, изрично се определя не само като единствената партия, но и като ръководната сила на държавата и обществото. Одобрените от Политбюро кандидати се представят от името на „блока от комунисти и безпартийни“ и най-редовно получават минимум 99% от подадените гласове. Също толкова висок е и процентът на гласувалите. Тази система на „всенародно одобрение“, грижливо режисирана от вожда и репресивните му служби, остава непроменена до времената на Михаил Горбачов.^[5]

Многопартийното представително управление се отхвърля по най-категоричен и недвусмислен начин и от Мусолини. Според него „фашизмът отрича, че бройката може да ръководи човешката общност само поради простия факт, че е бройка, и утвърждава безвъзвратното, плодоносно и благотворно неравенство на хората, които не могат да бъдат нивелирани с един механичен и външен факт като всеобщото избирателно право“.^[6]

За разлика от Ленин, Сталин и Хитлер обаче Мусолини трябва да търпи краля и църквата, което е може би една от причините за наличието на някои консервативни елементи във фашисткия антипарламентаризъм. Подобно на Хитлер „дучето“ не отменя формално италианската конституция, но за разлика от Германия при Хитлер и за разлика от Русия при Сталин той ограничава избирателното право с имотен ценз. На 19 януари 1939 г. на италианците е натрапен нов закон, който заменя дотогавашния парламент с два нови органа на „национално представителство“ — Националния съвет на Националната фашистка партия и Националния съвет на корпорациите. И двата съвета се определят като държавни органи, което бележи още по-тясното сливане на партийния с държавния апарат. Националният съвет на корпорациите включва членовете на съветите на 22-те корпорации, както и на Централния корпоративен комитет. Общият им брой възлиза на 500 човека. Националният съвет на корпорациите и Националният съвет на Националната фашистка партия формират заедно „Камарата на фашите и корпорациите“. Всъщност членството в Националния съвет на корпорациите е по право според заеманата длъжност в системата на корпорациите, като тези длъжности не са изборни, а съответните лица се назначават отгоре с личното одобрение на „дучето“. Същото се отнася и за членовете на Националния съвет на фашистката партия. Това означава, че системата е по-скоро авторитарна, отколкото тоталитарна. Може само да се предполага, че Мусолини е възнамерявал да въведе гласуването от тоталитарен тип едва с обещанието си за Учредително събрание при прогласяването на „Италианската социална република“ през 1943 г. Така или иначе, на „дучето“ просто не му стига времето, за да изпълни това си обещание или по-точно закана.^[7]

Либерализмът и парламентарната демокрация се отричат и от вожда на румънските легионери Корнелиу Кодряну: „Ако една вярна и една фалшива идея се сблъскат на избори…, допустимо ли е 50 гласа да решат кое е истина и кое — лъжа?“ Звучи логично, но без отговор остава питането кой ще решава коя идея е вярна и коя — фалшива. Очевидно Кодряну, за когото „либерализъм“ е еднакво по смисъл с „корупция“, има предвид себе си и своя легион.^[8]

Най-сетне антидемократизмът на ислямския фундаментализъм е предопределен от факта, че за разлика от юдео-християнската традиция халифатът не познава нито корпоративното представителство, нито разделението на властите. Правото има за извор единствено Аллах и неговия пророк, откъдето произтича и цялата власт. На тази база съвременната демократична и правова държава се отхвърля като измислица на „неверниците“, които според аятолах Хомейни принадлежат поначало на световната „Партия на сатаната“?^[9]