Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (5) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. „Изгубеният рай“ или пътят към ада

Още на твърде ранен етап носталгията по „изгубения рай“ води и до редица проекти за „съвършено общество“. Показателно е, че опитите за постигането на такова общество не само са неминуемо насилствени, но задължително се свеждат до възпроизвеждането на колективистичния деспотизъм в „чист вид“ като система, при която няма частна собственост, а духовната и светската власт се сливат под една или друга форма. Типичен пример в тази насока е антиаристократичното въстание на зилотите, което избухва в Солун през 1342 г. След като завземат властта в града, зилотите хвърлят аристократичните си опоненти от градската стена, като при падането си жертвите са разкъсвани на парчета от насъбралата се тълпа. Робите и слугите започват да влачат своите господари из града с въже на шията. Цялото имущество е секвестирано, но с терора си зилотите отблъскват от себе си все по-широки слоеве от обществото. Така в края на 1349 г. властта на зилотите пада, техният водач Андрей Палеолог бяга при сърбите, а през 1350 г. победителят в гражданската война и нов император на Византия Йоан Кантакузин влиза триумфално в Солун.^[1]

Към социално равенство се стреми и големият османски мислител и бунтовник Бедредин-и Симавни (1368–1420 г.), който съглежда възможност да осъществи идеите си в размириците, избухнали, след като турският султан Баязид I е заловен и умъртвен от татаро-монголите през 1402–1403 г. Бедредин-и Симавни създава свой собствен религиозен орден, като отхвърля основни догми не само на исляма, но и на християнството с цел да обедини двете религии на базата на пантеизма. Един от претендентите за султанския трон, Муса, го назначава за шейхюлислям (началник на мюсюлманските духовници в империята) и той започва да се застъпва за премахването на всякакви различия между етническите и религиозните общности и за разпределянето на богатството поравно между всички. Подир победата на Мехмед I, който се налага за нов султан на цялата османска империя, Бедредин-и Симавни е заточен в Мала Азия, но се завръща в Европа и с поддръжката на влашкия войвода Михай вдига бунт в Делиормана в Добруджа, където се опитва да приложи на практика идеите си. Бунтът е потушен през 1420 г., а самият Бедредин-и Симавни е екзекутиран.^[2]

Подобно на Византия и Османската империя, Китай също принадлежи на цивилизациите от колективистично-деспотичен вид. Наистина за разлика от православните и мюсюлманските монархии собствеността върху земята в Китай е формално частна, но държавата осъществява контрола си посредством периодични конфискации и преразпределения. С други думи, в Китай също не богатството предопределя общественото и политическото влияние на дадена личност, а благоденствието и дори физическото оцеляване на личността зависи пряко от мястото й в държавноадминистративната йерархия. В такива рамки копнежът по „съвършено общество“ неминуемо се изражда в унищожаване на частната собственост, колкото и ограничена да е тя. През 1850 г. избухва Тайпинското въстание, което струва живота на повече хора, отколкото ще бъдат жертвите на Първата световна война. Водачът на движението Хун Хсючюан твърди, че бил брат на Исус Христос и щял да създаде Божието царство на земята. След като превзема през 1853 г. град Нанкин, той се прогласява за „небесен цар“. В областите, които попадат във въстанически ръце, частната собственост е заменена с общо притежание. На жените се дава обществено и образователно равноправие, а движението като цяло се отличава с половия си аскетизъм. Китайският император съумява да потуши въстанието едва през 1864 г., и то с помощта на западноевропейските сили, които се възползват от случая, за да турят китайците под своето стопанско и политическо надмощие. Общият брой на избитите по време на Тайпинското въстание се пресмята на 20 до 100 милиона човека. Във всеки случай през 1850 г. населението на Китай възлиза на 450 милиона души, а през 1873 г. то е спаднало на 350 милиона.^[3]