Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (48) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

2. Победители и победени във войната срещу Турция през 1877–1878 г.

Войната, която избухва срещу Турция през април 1877 г., неизменно се окачествява като „освободителна“, а твърде често — и като руско-турска, с което безцеремонно се игнорират останалите участници. Заедно с руснаците се бият обаче и румънците, за които това е „войната за независимост“, тъй като именно в резултат на този конфликт Румъния отхвърля васалната си зависимост спрямо Високата порта и става напълно суверенна държава. От самото начало воюват и българските опълченци и четници, които просто продължават борбата, започната с Априлското въстание през 1876 г., като целта им е също независимост под гаранцията на водещите европейски държави.[1]

Всичко това не променя факта, че агресорите в тази война са руснаците, румънците, черногорците, българите, сърбите и гърците, докато турците бранят своето отечество. За отбелязване са и действията на четите, които българите формират на много места, за да се пазят от репресиите на редовните турски войски и на башибозука, но същевременно четниците се нахвърлят върху мюсюлманите, за да си отмъстят за кланетата от 1876 г. Многобройни мюсюлмански маси хукват на юг, докато земите им са заграбени и разпределени между християните.[2]

Мотивите и целите на Русия се разглеждат на друго място, но далеч не са „освободителни“ и действията на Сърбия, Черна гора и Гърция. Черногорците са непрекъснато във война срещу Османската империя още от лятото на 1876 г., а сърбите подновяват военните действия срещу турците подир падането на Плевен на 10 декември 1877 г., където най-много жертви дават румънците. На 14 декември сръбските войски завземат Нишко и Поморавието, които дотогава са част от територията на Българската екзархия и са признати за български земи още през 1870 г. със султанския ферман за учредяването на Екзархията.[3]

През януари 1878 г. сърбите навлизат в Косово, населено предимно от албанци, докато черногорците се устремяват към албанския град Шкодра. При това целта е не само да се завладеят тези територии, но и да се подхвърли на геноцид местното мюсюлманско население. В заповедите, които се дават на сръбските и черногорските войници, се изтъква между другото и следното: „Колкото по-малко албанци и турци оставите, толкова по-голяма ще бъде заслугата ви към отечеството.“[4]

През февруари 1878 г. от юг срещу Османската империя, но всъщност срещу албанците, нахлуват и гръцки войски, като целта на Атина е да завладее Македония, Епир, Тесалия и Тракия, смятани за чисто гръцки земи. Тези планове са осуетени от примирието, сключено на 31 януари 1878 г. На 3 март се подписва предварителният Санстефански договор, който признава Румъния за независима държава, но й отнема Южна Бесарабия, населена от румънци и българи. В замяна на Бесарабия на Румъния й се обещава Добруджа, където има най-вече турци и българи и твърде малко румънци. Най-отчайваща е съдбата на албанците, повечето от чиито земи трябва да се поделят между Сърбия, Черна гора и руската окупационна администрация на България. На 10 юни 1878 г. в град Призрен се събират делегати от всички албански краища, които формират Централен комитет с правото да събира данъците от албанците и да организира войска за противодействие срещу сръбските, черногорските, руските и гръцките домогвания. На този етап албанските ръководители не искат повече от автономия под върховенството на Османската империя и Високата порта ги поддържа като фактически съюзници срещу Русия, Сърбия, Черна гора и Гърция. Благодарение на този отпор Берлинският конгрес и последвалите го споразумения запазват османската власт върху повечето албански земи, което задоволява турците и през април 1881 г. те превземат град Призрен и разтурят Призренската лига, като арестуват редица от ръководителите й. През същата година европейските сили решават да предадат на Гърция Тесалия, както и района на град Арта в Епир.[5]

Резултатите от войната от 1877–1878 г. никак не са „освободителни“ и за победителите. Босна и Херцеговина, населена от славяни мюсюлмани и от сърби, минава под „временната“ администрация на Австро-Унгария, която получава правото да окупира и Новопазарския санджак, отделящ Сърбия от Черна гора. Със силно орязани граници, Княжество България и Източна Румелия попадат под руска хегемония, и то със съгласието на европейските сили. Събитията от следващите десетилетия са до голяма степен предопределени от териториалните разпоредби на Берлинския договор — Съединението на Княжество България и Източна Румелия и сръбско-българската война от 1885 г., борбата на българите за национална самостоятелност срещу завоевателните домогвания на Русия през 1886–1894 г., гръцко-турската война от 1897 г., Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия през 1903 г., младотурската революция, анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и прогласяването на България за независимо царство през 1908 г. Логичен завършек на тези развития са Балканската и Междусъюзническата война през 1912–1913 г.[6]

Бележки

[1] C. Giurescu, D. Giurescu. Istoria românilor din cele mai vechi timpuri pînă aztăzi. Bucureşti, Editura ştiinţifică, 1975, pp. 505-537; Пл. С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни. Варна, „Зограф“, 1998, с. 346–367.

[2] Б. Йелавич. История на Балканите. Т.1. София, „АМАТ-АХ“, 2003, с.371.

[3] Пак там, с. 362–363.

[4] Histoire de l’Albanie. Roanne, Editions Horvath, 1974, p.138.

[5] Б. Йелавич. Цит.съч. Т.l, с. 368–371.

[6] Пак там. Т.1, с. 364–366 и 371–380, Т.2, с. 85–101.