Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (21) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Мусолини като социалист

Терминът „фашизъм“ е станал нарицателен за едва ли не всички диктаторски и недемократични режими, включително за комунистическия и конкретно за съветския. Твърде много факти говорят обаче в полза на тезата на италиански историци като Ренцо де Феличе и Мариано Амбри за фашизма като специфично италиански феномен, неотделимо свързан с личността на Мусолини. Показателно е, от друга страна, че подобно на Ленин Мусолини започва политическата си кариера в редиците на социалдемокрацията и по-точно на Италианската социалистическа партия.^[1]

На 29 юли 1883 г. на селския ковач Алесандро Мусолини, живеещ в бедно планинско селце между миниатюрната република Сан Марино и град Флоренция, се ражда момче. Младият баща е вдъхновен от революционни идеи и затова кръщава сина си, който е при това първото му дете, Бенито Амилкаре Андреа. Бенито е малкото име на мексиканския революционер Хуарес, който през 1857 г. предизвиква с радикалните си реформи гражданска война, но триумфира през 1867 г., като смъква от трона и екзекутира натрапения от Франция император Максимилиан (1863–1867). Другите две имена принадлежат на изтъкнати дейци на италианския анархосоциализъм — Амилкаре Чиприани и Андреа Коста, които споделят до голяма степен анархизма на Бакунин. Самият Алесандро Мусолини също принадлежи на анархистичното крило на Социалистическата партия.^[2]

След като изкарва началните класове в местното селско училище, малкият Бенито е изпратен от майка си в едно католическо училище в град Фаенца, където трябва да живее в интернат. Майката се е надявала да поусмири по този начин все по-бурния му характер, но едва подир две години Бенито се нахвърля с джобно ножче върху един от съучениците си, заради което е наказан доста жестоко за едно 11-годишно дете — оставен е в двора с пуснатите на свобода кучета. Отървава се само със силна уплаха, но оттогава му остава непоклатимият атеизъм и дълбоката му омраза към клира.^[3]

През следващите няколко години Бенито Мусолини изкарва криво-ляво прогимназията и през 1901 г. завършва едно педагогическо училище. Към това време седемнадесетгодишният Бенито е вече убеден анархосоциалист. След половин година търсене намира работа като заместник-учител в Гуалтиери Емилия, на стотина километра северозападно от родното му село, но там предизвиква скандал заради връзката си с една омъжена жена и през юни 1902 г. заминава за Швейцария. Там се присъединява към емигрантската секция на Италианската социалистическа партия, започва да пише статии за различни партийни издания, да пропагандира социалистически идеи и да си изкарва прехраната като надничар на различни строежи в Лозана и Берн. Съумява да намери време, за да научи френски и дори да издържи изпит по езика. Статиите му пък се отличават със своя атеизъм, антиклерикализъм и антимонархизъм, както и с убеждението, че в борбата срещу „буржоазията“ са позволени насилствени средства. Според младия Бенито Мусолини църквата и монархията са се преплели тясно с реакцията на либералния капитализъм и при тази ситуация „социализмът“ не може да се осъществи с помощта на избирателната бюлетина, а по пътя на безкомпромисната борба срещу управниците. Социалреформизмът се осъжда категорично като сметкаджийство и търгашество, а парламентаризмът се отхвърля като „фалшив“. Основна цел на социализма трябвало да бъде изграждането на „новия човек“, който да поведе масите на революция. Подобно на Ленин Мусолини също разгръща идеята, че масовото съзнание трябва да се отгледа от един ръководен и деен елит.^[4]

Мусолини активно участва в различни стачки на италианските работници в Швейцария и крайните му позиции насочват към него погледа на полицията. Краткотрайното му арестуване заради неговата революционна дейност само покачва авторитета му сред неговите съмишленици. През 1903 г. превежда от френски на италиански един сборник от статии на руския анархист и последовател на Бакунин, Пьотър Кропоткин, според когото обществото е също такъв организъм, какъвто е природата и се подчинява на също толкова точни закони. В разрез с Дарвин обаче Кропоткин не абсолютизира борбата между видовете, а е убеден, че и в природата, и в обществото действат две основни сили, тъй като борбата между видовете се допълва от инстинкта на сътрудничеството, който е също толкова силен — иначе и природата, и обществото щели да се разпаднат и да се самоунищожат. Инстинктът на сътрудничеството щял неизбежно да доведе до безкласово общество, но най-същественото според Кропоткин не е да се преразпредели собствеността, а на първо място да се премахне държавата като орган на властта и принудата. Мусолини видимо споделя напълно тези идеи, тъй като през април 1903 г. изтъква в една своя статия следното: „Революцията, която наближава сега, ще се различава от предишните по това, че ще бъде всеобща и трябва да доведе както до експроприацията на буржоазията, така и до ликвидирането на държавата.“ Същевременно обаче Мусолини твърде много прилича на Ленин в надеждата и очакванията си, че бленуваната революция ще бъде предизвикана от опустошителна война. Според Мусолини революцията щяла навярно да „започне с разпадането на централната власт след такава война, която ще бъде провокирана от взаимната ревност за стопанско господство върху международните пазари“^[5].