Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (58) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

2. Дипломатическата стратегия на Ленин

В действителност Втората световна война е един вид „програмирана“ още от Ленин. През 1920 г. той изтъква пред група московски комунисти, че с оглед на замисления поход за съветизацията на цялата планета Русия трябва да се възползва максимално от непримиримостта между победителите и победените в Първата световна война: „… Трябва да се използуват противоположностите и противоречията между двата империализма, между двете групи капиталистически държави… Докато не сме завоювали целия свят, докато си оставаме от икономическа и военна гледна точка по-слаби от останалия капиталистически свят, дотогава трябва да се придържаме към правилото: трябва да умеем да използуваме противоречията и противоположностите между империалистите.“[1]

Освен всичко останало това означава, че комунистическа Русия трябва да пречи по всякакъв начин на каквито и да било опити за помирение между победители и победени. Характерният стил на ленинската дипломация си проличава и в поведението спрямо страните, които току-що са се освободили от руска власт. През 1920 г. Москва признава официално независимостта на Естония, Литва, Латвия и Финландия, но се опитва по думите на съветския военачалник Тухачевски да разпали „световния пожар… през трупа на Полша“. При това в договора с Литва Русия потвърждава литовската принадлежност на Вилнюс, макар че градът е присъединен към Полша. Вилнюският проблем отравя фатално литовско-полските връзки през целия период между двете световни войни, а Ленин очевидно не пести сили, за да направи двете страни още по-непримирими една спрямо друга.[2]

Първоначално Москва дава вид, че се солидаризира преди всичко с победените страни и оказва дейна поддръжка на турските национални сили начело с Мустафа Кемал в борбата им срещу Гърция и срещу диктата на Антантата. На 16 март 1921 г. пратеникът на Мустафа Кемал в Москва подписва договор „за дружба и за братство“ със съветска Русия. Благодарение на руските пушки, куршуми, снаряди и злато Мустафа Кемал може да премине в контраофанзива срещу силите на Антантата и главно срещу гърците. С тясното сътрудничество на кемалистите „червената армия“ на Троцки пък завладява и съветизира Армения, Грузия и Азербайджан.[3]

През април 1922 г. Ленин изпраща делегат на международната конференция в Генуа, която трябва да реши поне някои от острите стопански проблеми, стоварили се върху Европа подир края на Първата световна война. Руският пратеник категорично отхвърля френското искане Москва да признае дълговете на царския режим, анулирани едностранно от Ленин още в първите дни след болшевишкия преврат. За сметка на това руснаците бързо намират общ език с германските си колеги и на 16 април двете страни подписват в курортното градче Рапало недалече от Генуа договор, с който се отказват от всякакви финансови и други претенции една спрямо друга. Берлин признава официално комунистическия режим и двете държави си разменят посланици. Постигната е и главната цел на болшевишкия диктатор, тъй като Рапалският договор разкъсва „некомунистическия единен фронт“. Започва и все по-тясно сътрудничество между Русия и Германия не само в стопанската, но и във военната сфера. Благодарение на Москва германците могат да заобиколят забраната на Версайския договор да се превъоръжават, разгръщайки свое военно производство на руска територия с руски суровини.[4]

Рапалският договор се възприема от твърде много съвременници като военнополитически съюз между Германия и Русия, но това не спасява ни най-малко германците от подривните действия на Коминтерна. През 1923 г., в условията на галопираща инфлация, предизвикана от окупацията на Рур от Франция и Белгия, Москва започва да формира в Германия малки терористични групи под наименованието „подразделение 7“. Определен е и денят за поредния метеж. В сетния момент Коминтернът отлага насрочената дата, но хамбургските комунисти начело с Ернст Телман не получават навреме новото нареждане и се бият с полицията и войската от 23 до 26 октомври 1923 г.[5]

Бележки

[1] В. И. Ленин. Реч на събранието на актива на Московската организация на РКП(б), 6 декември 1920 г. — В: В. И. Ленин. Съчинения. Т.31. София, Издателство на Българската комунистическа партия, 1953, с. 450–451.

[2] A. E. Senn. The Great Powers, Lithuania, and the Vilna Question 1920–1928. Leiden, 1966, pp. 2-85; Archiv Ministerstva zahranyčnich vĕci, Tallin 1934, č. 14 (Tallin, dne 12. dubna 1934); M. Mourre. Dictionnaire encyclopédique d’histoire. Paris, 1978, p.3601.

[3] Дж. Хаков. История на Турция през XX век. София/Анкара, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия/Център за проучвания „Ататюрк“, 2000, с. 65–66.

[4] H. Graml. Europa zwischen den Kriegen. Lausanne, 1969, S. 147-154; А.А. Ахтамзян. Советско-германские экономические отношения в 1922–1932 гг. — Новая и новейшая история, 1988, кн. 4, с. 42–46.

[5] В. Кривицки. Аз бях агент на Сталин. София, „Български писател“, 1992, с. 47–51.