Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (73) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция

Руският цар Александър II и австро-унгарското правителство започват да преговарят за евентуалната си обща линия спрямо Турция още непосредствено след началото на сръбско-черногорско-турската война, когато европейската и световната общественост са потресени от зверствата на мюсюлманите срещу християните в България. На 8 юли 1876 г. в Райхщат, Австрия, се подписва една спогодба, според която ако в резултат на победата на Сърбия и Черна гора „настъпи пълен разгром на Отоманската империя в Европа, България и Румелия биха могли да образуват независими княжества в своите естествени граници“, „Епир и Тесалия биха могли да се присъединят към Гърция“, а „Цариград би могъл да стане свободен град“. На пръв поглед е трудно да се разбере какво „естествено“ има в едно независимо княжество под името „Румелия“. Надали има обаче съмнение, че Русия не може да допусне дори и временно съществуването на национално обединена и жизнена държава в близост до Цариград и Протоците. Подобно е и становището на Австро-Унгария и затова двете сили поемат изричното задължение да не оказват „съдействие да се образува голяма славянска държава, но Черна гора и Сърбия ще имат възможност да анексират: първата — Херцеговина и пристанище на Адриатическо море, втората — известни части от Стара Сърбия и Босна“^[1].

Междувременно сърбите са победени от турците и са принудени да искат мир. Все по-видимият отказ на Високата порта да проведе в християнските си провинции реформите, поискани от европейските сили, вече разчиства пътя за поредната война срещу Османската империя. На 15 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария уточняват позициите си с една конвенция, подписана в Будапеща от руския посланик Новиков и от австро-унгарския външен министър Гюла Андраши. За разлика от Райхщатското споразумение Будапещенската конвенция е сключена с оглед на предстоящата „война между Русия и Турция“, „в случай че преговорите не доведат до желания резултат“. Според чл.VII австро-унгарският император си запазва „правото да избере момента и начина за завземането със свои войски на Босна и Херцеговина“, като тази мярка не е „акт на солидарност със заемането на България от руските войски“, но „не трябва да има враждебен характер по отношение на Русия“. Чл.VIII пък задължава Австро-Унгария да не разпространява военните операции „върху Румъния, Сърбия и Черна гора“, а Русия трябва да се въздържа от военни действия в „Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора“. С други думи, Русия получава свобода на действие в Румъния и България, а Австро-Унгария — в Босна и Херцеговина. Сключена е и една допълнителна конвенция, чийто чл.3 потвърждава нежеланието на Русия и Австро-Унгария да допуснат създаването на голяма държава в близост до Протоците: „В случай на териториални изменения или разпадане на Отоманската империя изключва се образуването на голяма сплотена славянска или друга държава; напротив, България, Албания и останала Румелия биха могли да станат независими държави; Тесалия, част от Епир и остров Крит могат да бъдат присъединени към Гърция, Цариград с граничещата територия, границите на която подлежат на установяване, би могъл да стане свободен град.“^[2]