Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (74) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Войната от 1877–1878 г.

През пролетта на 1877 г. Русия мобилизира 285 000 човека, от които 185 хиляди са предвидени за военните действия на Балканите, а 100 хиляди трябва да нападнат Турция през Кавказ. При все това войната, която започва с манифеста на Александър II на 24 април 1877 г., не може да се определя едностранно като руско-турска, тъй като наред с руснаците срещу турците се бият и румънците, българите и финландците, а Черна гора не е спряла да бъде в състояние на война срещу Турция от 30 юни 1876 г. насам. На 14 декември 1877 г. се намесва и Сърбия, но военните й действия се изчерпват с окупацията на Нишко и Поморавието, които принадлежат дотогава на Българската екзархия. Румънците участват с 38 000 души и дават най-много жертви в боевете за Плевен. По всичко личи, че по броя на участниците във войната българите се нареждат на трето място след руснаците и румънците. Първоначално Българското опълчение възлиза на 7 444 човека, но по-късно нараства на 12 822-ма души. Наред с това навсякъде се формират чети, които съумяват да спасят редица градове от опожаряване. Както се знае, българските опълченци се отличават в една от решаващите битки на войната — боевете при Шипка, а общият брой на въоръжените българи се пресмята от някои автори на около 35 000 човека.^[1]

Не по-малко съществен е и фактът, че заедно с жертвите от Априлското въстание българите дават повече убити, отколкото руснаците във войната. Ако бяха верни, фантастичните твърдения за 200 000 убити руснаци биха просто означавали, че войната е завършила с победата на Турция, а не на Русия, тъй като цялата руска армия на Балканите възлиза на 185 000 човека. В действителност руските загуби са далеч по-малко. Според дневника на генерал Павел Дмитриевич Зотов, командир на IV армейски корпус на руските войски, както и според началник-щаба на генерал Скобелев, Алексей Николаевич Куропаткин, руснаците губят на Балканския фронт общо 23 243-ма души убити, ранени, премръзнали и заболели. Според пруския и германски дипломат и историк Феликс Бамберг пък на Кавказкия фронт загиват всичко на всичко 3900 души, докато за времето от 1 април 1877 до 1 октомври 1878 г. от болести умират 9871 човека. Това означава, че общо руските загуби по време на войната от 1877–1878 г. възлизат на 37 014 човека — убити, ранени, измрели от болести и премръзнали.^[2]

Сред премълчаваните страни на тази война е и настървението, с което някои български чети се нахвърлят върху мюсюлманското население, за да отмъстят за кланетата от пролетта на 1876 г. На 19 и 20 януари 1878 г. генерал Зотов отбелязва в дневника си, че българите са изгорили турските махали в градовете Осман Базар (днес Омуртаг) и Ески Джумая (Търговище), докато опожарените български къщи в Търговище например били само три-четири. По всичко личи, че противно на рицарското поведение на отделни руски офицери руснаците насърчават издевателствата на християните срещу мюсюлманите в Родопите. Скоро обаче и православните българи ще имат възможност да се „порадват“ на „прелестите“ на руската окупационна администрация.^[3]