Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (59) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

3. Тактиката на Сталин

Смъртта на Ленин през януари 1924 г. и острата борба за това кой да го наследи начело на партията и държавата не отслабват тероризма на московската мрежа, сред чиито най-кървави „подвизи“ през този период са метежът в естонската столица Талин на 1 декември 1924 г. и атентатът в софийската катедрала „Св. София“ на 16 април 1925 г. Талинският метеж е потушен обаче за няколко часа, а ответните мерки на българското правителство начело с Александър Цанков нанасят сериозен удар върху коминтерновската мрежа в България.[1]

Временната слабост на Русия проличава и в неумението й да попречи на френско-германското сближаване, което намира израз в сключването на Рейнския гаранционен пакт в швейцарския град Локарно на 17 декември 1925 г. Това е крайно неблагоприятен резултат за предписаната от Ленин тактика за максимално разпалване на непримиримостта между победители и победени. Все пак Сталин решава на този етап да демонстрира отново сравнително по-голяма близост с победените страни, като оповестява, че една от външнополитическите цели на комунистическата партия и на съветската държава трябва да бъде сближаването с победените страни, които „се намират в опозиция спрямо господстващия съюз на големите държави.“[2]

Интересна е в тази връзка декларацията на Сталин, че „Локарно ще роди нова война в Европа“. На пръв поглед това е сякаш безсилна злоба, предизвикана от факта, че традиционни врагове като Франция и Германия са смогнали да намерят общ език помежду си. Както посочва обаче Хана Аренд, пророчествата на един тоталитарен вожд всъщност разкриват намеренията му. Ако Хитлер казва, че нова световна война, предизвикана от „еврейските финансисти“, щяла да доведе до „изтребване на еврейската раса в Европа“, той разгласява собствения си замисъл да унищожи евреите в Европа. Ако за Ленин предприемачите и частните собственици са „отмиращи класи“, то това е израз на собственото му намерение да ликвидира физически представителите на тези слоеве. Така и убеждението на Сталин, че Локарнските споразумения щели да породят нова война в Европа, е публично признание за собствените му планове да разпали такава война.[3]

След като побеждава конкурентите си, новият вожд на комунистическа Русия пристъпва към конкретни действия. През 1930 г. той все още окачествява Франция като „най-агресивната и милитаристична страна от всички агресивни и милитаристични страни по света“. През 1932 г. обаче Москва сключва с Третата република и с повечето й източноевропейски съюзници „пактове за ненападение“, а същевременно хвърля немалко усилия, за да улесни пътя на Хитлер към властта в Германия. С оглед на това комунистите в Германия са инструктирани в един момент да действат заедно с националсоциалистите в стачка срещу социалдемократичната администрация в Източна Прусия.[4]

Ленинската тактика е застрашена отново в края на 1932 г., тъй като на 11 декември САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Германия подписват специална декларация, с която германската страна изразява готовност да продължи участието си в Световната конференция за разоръжаване, заседаваща в Женева. В замяна на това Обединеното кралство, Франция и Италия се съгласяват „да се дадат на Германия и на другите разоръжени по договор сили равни права“. В отговор руският външен министър Максим Литвинов бърза да одобри на 6 февруари 1933 г. съществени елементи от френските виждания за европейската и световната сигурност и дори излиза с „Проектодекларация за дефиниция на агресията“, която получава поддръжка от страна на Франция, но предизвиква резерви в Германия.[5]

Горе-долу по същото време обаче фашисткият диктатор Мусолини излиза с нова инициатива за споразумение между водещите западноевропейски държави, като предлага „Политически пакт за разбирателство и сътрудничество“ между Италия, Германия, Великобритания и Франция. Пактът предвижда някои възможности за преразглеждане на статуквото и Сталин доста умело се възползва както от притесненията във Франция, породени от националсоциалистическата революция в Германия, така и от страховете на френските съюзници в Източна Европа от исканията за ревизия. В крайна сметка Пактът на четирите е осуетен, а през юли 1933 г. комунистическа Русия сключва поредица от конвенции за определяне на агресията с Полша, Румъния, Югославия, Чехословакия, Турция, Персия, Афганистан, Литва, Латвия и Естония.[6]

След като Германия излиза през октомври 1933 г. от Обществото на народите, Франция вече се поддава едва ли не изцяло на съветските интриги, като лансира идеята за подновяване на стария френско-руски съюз отпреди Първата световна война. Френската дипломация е толкова заслепена, че фактически не реагира спрямо една съвършено публична резолюция на XVII конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици), проведен през януари 1934 г., когато Съветският съюз вече е съобщил на Третата република съгласието си да влезе в Обществото на народите. Резолюцията се отнася за всички държави, с които Русия контактува под една или друга форма, а в този момент това е най-вече Франция: „Конгресът специално подчертава, че на Централния комитет се дават пълномощия във всеки момент да скъса всички съюзи и мирни договори с империалистическите и буржоазни държави, както и да им обяви война.“[7]

Последвалите преговори завършват през май 1935 г. със сключването на един руско-френски и един руско-чехословашки пакт за подпомагане, привидно насочен срещу Германия. Новият съюз е не само чудовищен поради несъвместимостта на френската и чехословашката демокрация с комунистическия тоталитаризъм на Русия. Той е предварително обречен поради диаметрално срещуположните цели на Франция и Съветския съюз. В Париж се надяват, че договорът с Москва е само „обиколен път“ към евентуално разбирателство с Берлин, а Сталин се стреми тъкмо към обратното, а именно да попречи на всякакви опити за споразумение между Франция и Германия. Реакциите на Хитлер спрямо руско-френско-чехословашката система от съюзи оправдават напълно очакванията на съветския диктатор.[8]

Сталин не се спира обаче дотук. Както вече се каза, през лятото на 1935 г. той лансира една стратегия на „единни“ и „народни фронтове“, която трябва да се осъществи по каналите на Коминтерна. Идеята е комунистическата мрежа във всички страни, където това е възможно, да инициира коалиции от предимно леви партии, които да се борят за спечелване на изборите, за да противодействат на „фашистката заплаха“. Очевидно е обаче, че към 1935 г., когато Хитлер е нанесъл унищожителен удар върху коминтерновската мрежа в Германия, такава директива може да се изпълни само в държави с действащо многопартийно представително управление. От друга страна, в новосъздалата се атмосфера едно правителство с участието на комунисти по никакъв начин не би могло да намери общ език с Хитлер. Новата тактика на Сталин доказва своята ефикасност през май 1936 г., когато скалъпеният набързо „Народен фронт“, включващ и комунистите, печели парламентарните избори във Франция. По директива от Москва френската компартия отказва да поеме министерски постове, но премиер става Леон Блум, който е не само социалист, но и евреин, а това премахва дори и теоретичните възможности за разбирателство с Хитлер. На всичкото отгоре правителствената смяна в Париж предизвиква такова недоверие сред средните и малките европейски държави, че всъщност бележи и края на френската система от съюзи в Европа.[9]

Все пак французите са си изградили достатъчно силни парламентарнодемократични навици, за да преглътнат и експеримента с „Народния фронт“, докато победата на подобен „Народен фронт“ в Испания предизвиква през лятото на 1936 г. военен метеж, който туря началото на извънредно кървава и продължителна гражданска война. Първата работа на Сталин е да елиминира анархистките и троцкистките елементи и да подчини народофронтовския режим на волята си посредством все по-разгърната и ефикасна репресивна мрежа под прякото ръководство на кадри от съветския комисариат на вътрешните работи. Прави впечатление обаче, че след като е натрапил контрола си върху своята част от Испания, руският диктатор не бърза да осигури победата срещу силите на Франко, поддържани от Мусолини и Хитлер. Сякаш Сталин държи Испания като някакъв резерв за сделка с Третия райх.[10]

Чехословашката криза от лятото и ранната есен на 1938 г. убеждава Москва, че на този етап Франция и Великобритания не са готови да воюват срещу националсоциалистическа Германия. В самото навечерие на Мюнхенския диктат, след като на няколко пъти Съветският съюз гръмогласно е съобщавал, че може да се намеси и с армията си в помощ на Прага, руският външен министър Литвинов неочаквано дава да се разбере, че Русия не възнамерява да воюва заради Чехословакия. В нощта на 29 срещу 30 септември 1938 г. „фюрерът“ на Третия райх, италианският диктатор Мусолини, британският премиер Невил Чембърлейн и френският му колега Едуар Даладие подписват договор, задължаващ Чехословакия да отстъпи на Германия Судетския район, който е населен предимно от немци, но включва също така отбранителните линии срещу Третия райх, както и твърде съществен дял от чехословашката промишленост. Непосредствено след френско-британската капитулация пред Хитлер сталинските дипломати бързат да намекнат по достатъчно прозрачен начин, че са намислили да се отдалечат от Париж и да потърсят споразумение с Берлин: „Ние без малко не стъпихме на гнила дъска. Сега отиваме другаде.“[11]

Бележки

[1] Пак там, с. 50-51; E. Bojtár. Európa megrablása. Budapest, Szabad Tér Kiadó, 1989, lO.old.; П. Семерджиев. Руската империя и Съветският съюз в съдбата на България. Т.2. Ерусалим, Институт за историята на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“, 2005, с. 181–205.

[2] И. В. Сталин. Сочинения. Т.7. Москва, ОГИЗ — Государственное издательство политической литературы, 1947, с.297.

[3] Пак там, с.274; Х. Аренд. Тоталитаризмът. София, „Панорама“, 1993, с. 75–76.

[4] И. В. Сталин. Сочинения. Т.12 (1949), с. 255-256; В. Суворов. Последната република…, с. 90–97.

[5] Documents on German Foreign Policy. Series C. Vol.1, London, Her Majesty’s Stationary Office, 1957, pp. 19-20; Документы внешней политики СССР. Т.16. Москва, Издательство политической литературы, 1970, док. №32, с. 80–83, док. №73, с.161.

[6] Пл. С. Цветков. Европейските сили, Балканите и колективната сигурност 1933–1935. София, Издателство на Българската академия на науките, 1990, с. 49–68.

[7] В. Суворов. Ледоразбивачът…, с.43.

[8] G. Kennan. Soviet Foreign Policy 1917–1941. Princeton, 1960, pp. 45-79; Пл. С. Цветков. Мъртвородените съюзи. Средните и малките държави в европейската политика октомври 1933 — октомври 1935. София, „Херон Прес“, 1999, с. 105–145.

[9] Пл. С. Цветков. Колективна сигурност или неутралитет. Средните и малките държави в европейската политика октомври 1935 — март 1938. София, „Херон Прес“, 1999, с. 28–122.

[10] В. Кривицки. Цит.съч., с. 68-95; B. Bolloten. The Spanish Civil War. Revolution and Counterrevolution. New York, Harvester Wheatsheaf, 1991.

[11] A. J. P. Taylor. Op.cit., p.237.