Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (38) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Стратегичната цел на съветската държава

Не само учените, но и широката общественост вече от дълго време са забелязали, че колкото един режим е по-потиснически, толкова той е и по-агресивен спрямо останалите страни. С най-пълна сила това се отнася за тоталитарната диктатура, която е и най-ефикасната. Всекидневното и дори всекичасно насилие над личността диктува нуждата от непрекъснатото търсене на външен отдушник в лицето на някакъв чужд враг. На този враг се приписват и всичките, чисто стопански несполуки на системата, както и нуждата от драстично ограничаване на всякакви права и свободи поради „външната заплаха“. От друга страна, няма завоевател, който да признава, че е завоевател — обикновено завоевателят се изкарва за „освободител“ или в най-лошия случай за „обединител“. На това се дължи и освободителната риторика, с която се оправдава тоталитарната агресия. Ленин твърди, че иска да освободи света от „експлоататорите“, Хитлер се смята за „освободител“ на човечеството от евреите, Мусолини се самоопределя като борец срещу „плутокрациите“ и т.н.

Обсебването на човешката личност от партийнодържавния апарат неизбежно поражда все по-силен стремеж да се избяга от страната, попаднала в смъртоносните лапи на „непогрешимия вожд“ и неговата номенклатура. Плътното затваряне на границата срещу чуждата пропаганда се оказва недостатъчно, тъй като самото съществуване на свят, различен от тоталитарния, е един вид „чужда пропаганда“. Единственото трайно решение за режима е да направи така, че хората „да няма къде да избягат“, а това означава да се завладее целият свят и да се унищожат всички останали общественополитически уредби. Ако комунизмът, националсоциализмът или фашизмът се откажат от агресията, те просто спират да бъдат комунизъм, националсоциализъм или фашизъм.^[1]

На 7 ноември 1917 г. Ленин заграбва властта с мисълта да направи от Русия център на „световната пролетарска революция“. Един от първите му декрети — „Декретът за мира“ — се подчинява на идеята му да превърне световната война в гражданска. Той се обръща както към правителствата, така и към народите на воюващите страни. „Пролетариатът“ от Великобритания, Франция и Германия пък направо се насъсква да помогне „с всестранната си, решителна и беззаветна енергична дейност“, за да доведе „успешно докрай делото на мира и заедно с това делото за освобождаване на трудещите се и експлоатирани маси от населението от всякакво робство и всякаква експлоатация“.^[2]

Наистина, Първата световна война завършва с твърде дълбоки катаклизми за Австро-Унгария, Турция и Германия, а донякъде и за България, но резултатите са далеч под очакванията на Ленин. Затова той решава да форсира събитията, учредявайки през март 1919 г. Комунистическия интернационал. Към този момент болшевишката партия вече се е утвърдила като наддържавна структура и Коминтернът се създава като партиен и държавен орган на комунистическа или „съветска“ Русия с широко разгърната терористична мрежа в чужбина. Комунистическият интернационал се определя според собствения му статут като „организация на комунистическите партии от различните страни в една единна световна комунистическа партия“, която трябва да действа с всички възможни средства „за създаването на Световен съюз на съветските социалистически републики“. Комунистическите партии в отделните страни не са партии в истинския смисъл на думата, а дисциплинирани секции на Коминтерна, подчиняващи се безпрекословно на заповедите от Москва. Ако не се смята гореописаният завой към Русия на Италианската социалистическа партия, както и на някои други леви организации, комунистическите „партии“ се формират от емисари, специално изпратени в съответните страни от централата на Ленин.^[3]

В напъните да разшири властта си Москва съчетава подривната дейност на коминтерновската си мрежа с преки офанзиви на „червената армия“, създадена като масова въоръжена сила на болшевишкия режим, но това не води до очакваните резултати. Полските национални сили начело с Юзеф Пилсудски съумяват да отблъснат офанзивата на руските войски под командването на Тухачевски, а „съветските републики“ в Унгария и Бавария са пометени за не повече от един до три месеца. При тази ситуация Ленин формулира външнополитическата стратегия на руските комунисти, които той все още нарича „социалисти“, по следния начин: „… докато не е избухнала международната, обхващаща няколко страни социалистическа революция, толкова силна, че да може да победи международния империализъм, дотогава пряк дълг на социалистите, победили в една (особено изостанала) страна, е да не приемат боя, да изчакват, докато схватката на империалистите помежду им още повече ги отслаби, още повече приближи революцията в другите страни.“^[4]

Както се видя, през декември 1922 г. Ленин премахва формалната независимост на Украйна, Беларус и Задкавказието, за да трансформира Русия като цяло в „Съюз на съветските социалистически републики“. В декларацията по този повод се изтъква, че това било само първата крачка към създаването на „Световна съветска социалистическа република“, като непрекъснато се „присъединяват“ нови „съветски републики“, докато СССР обхване цялата планета.^[5]

Наред с тази стратегична цел комунистическа Русия има и някои конкретни териториални претенции, които възнамерява да осъществи в по-близка перспектива. Те се изразяват в повторното завладяване на страните, които са съумели да се освободят от руска власт в резултат на Първата световна война — Полша (или поне източните й краища), Литва, Латвия, Естония, Финландия и Бесарабия, която се е присъединила към Румъния през 1918 г. За болшевишкия режим загубата на всичките тези земи е „капиталистическа реставрация“, която трябва да бъде ликвидирана колкото се може по-скоро. Още на 7 февруари 1919 г. до Парижката мирна конференция е адресирана една протестна радиограма. Нотата не е от името на Москва, а от името на „Временното работническо-селско правителство на Украйна“ или, с други думи, от името на наложената от Ленин администрация в Киев начело с Кръстю Раковски: „Работническото и селско правителство на Украйна… заявява, че то няма да се спре пред никакви средства, за да освободи от игото на румънската олигархия работническа и селска Бесарабия, че то няма да допусне в изстрадалата и съсипана от войната Буковина да се установи власт, омразна на самия румънски народ.“^[6]

За отбелязване е, че дотогава Буковина никога не е била в границите на Русия и домогванията към този край са продиктувани от конкретни стратегични мотиви. Така или иначе, през целия период между двете световни войни Москва категорично отказва да признае бесарабските и буковинските граници на Румъния. За сметка на това през 1920–1921 г. съветската държава сключва мирни договори с Естония, Литва, Финландия и Полша, с които признава независимостта им. В следващите години обаче Русия дава под една или друга форма израз на претенциите си както към териториите им, така и към самата им държавност. Например литовската, латвийската и естонската компартия, учредени като отделни секции на Коминтерна, издигат за крайна цел на програмата си „присъединяването“ на Литва, Латвия и Естония към „Съюза на съветските социалистически републики“, ще рече към Русия. От своя страна западнобелоруската и западноукраинската компартия, които действат като „автономни“ организации на „Полската комунистическа партия“ (също секция на Коминтерна), оповестяват, че Западна Белорусия и Западна Украйна трябва също да бъдат включени в СССР. Най-сетне ръководителят на финландската секция на Коминтерна Ото Куусинен открито тръби, че независимостта на Финландия е „крайно временен феномен“.^[7]