Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (100) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

7. Равносметката

Комунистическа Русия се възползва от капитулацията на Германия пред Антантата на 11 ноември 1918 г., за да завладее отново по-голямата част от Украйна и Беларус, както и Армения, Грузия и Азербайджан, а Ньойският диктат анулира мирните договори с Русия от 3 март 1918 г. и с Румъния от 7 май 1918 г. При все това България се спасява за пореден път от руска окупация, и то до голяма степен със собствени сили. Победата срещу Русия има донякъде благоприятно въздействие и върху вътрешнополитическото развитие на страната след Първата световна война, което се вижда и при едно бегло сравнение със съдбата на останалите български съюзници. Турция губи три четвърти от довоенните си земи и може да оцелее единствено под „просветения деспотизъм“ на Мустафа Кемал. Унгария се разделя с две трети от довоенната си територия и трябва да преживее три месеца болшевишки терор, за да попадне след това под авторитарния режим на Миклош Хорти. Германия трябва също да изпита в някои свои части като Бавария ужасите на един съветски режим и същевременно да отстъпи една десета от довоенните си притежания в Европа, както и всичките си колонии. Пада и монархията, като заменилата я република се посреща от твърде много германци като символ на позора от катастрофата, което улеснява още повече натрапването на националсоциалистическия тоталитаризъм начело с Хитлер. Сравнително по-спокойно е единствено в Австрия, но и там демократичният и правов ред се задържа едва до 1934 г., когато се налага авторитарният режим на Енгелберт Долфус и Курт фон Шушниг.[1]

За сметка на това България се отървава само с един пропаднал войнишки метеж и с абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г. Колкото и да е произволен и диктаторски, режимът на БЗНС начело с Александър Стамболийски не съумява да посегне на Търновската конституция, а в известен смисъл дори канализира неистовия стремеж към радикализъм, който е присъщ на годините след Първата световна война, в сравнително по-умерени води. Вярно е, че земеделският режим е съборен с кървав преврат, което до голяма степен подготвя и почвата за ликвидирането на парламентарната демокрация на 19 май 1934 г., но по същото време гърците не познават на практика друга форма на правителствена смяна освен насилствената. При това Гърция се смята за победител, тъй като без оглед на катастрофата срещу кемалистката армия, току-речи удвоява територията си. В лагера на победителите се намира и Италия, но това не й спестява две десетилетия фашизъм.[2]

Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война не водят до националното обединение на българите, но териториалните придобивки се оказват все пак повече от териториалните загуби. През 1910 г. България обхваща 96 346 квадратни километра, а населението й наброява 4337 513-ма души. През 1920 г. територията се е уголемила с 6800 квадратни километра на 103 146, а населението вече възлиза на 4 846 971 човека.[3]

От Берлинския конгрес нататък, а това означава и от прогласяването на независимостта през 1908 г., България бавно, но неотклонно разширява територията си. Тази тенденция започва със Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г., утвърждава се с войните за национално обединение от 1912–1918 г. и завършва с възвръщането на Южна Добруджа през 1940 г., макар че и през Първата, и през Втората световна война България се обвързва с губещата страна.

Много по-същественото обаче е друго. Заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм, българите отказват да разберат, че с участието си в Първата световна война на страната на Централните сили те са всъщност победители, тъй като с помощта на своите съюзници отблъскват поредната агресия на Русия към Цариград, Босфора и Дарданелите. Победата на дадена малка страна срещу една велика и агресивна сила неизбежно струва скъпо. Цената, която плащат българите, е, че трябва да се сбогуват с националния си идеал, но не и със своята независимост. Това осигурява изгодни изходни позиции не само за възвръщането на Южна Добруджа през септември 1940 г., но най-вече за приобщаването на България към по-добрата част на човечеството след падането на Берлинската стена през 1989 г.

Бележки

[1] Пл. С. Цветков. Европа през XX век. ЧЛ. София, Нов български университет, 2002, с. 51–136.

[2] Пл. С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни (второ преработено и допълнено издание). Варна, Издателство „Зограф“, 1998, с. 478–537.

[3] С. Попов. България (граници, територия, население). — В: Полувековна България. София, 1929, с. 28–30.