Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (54) (Някои политически и историографски митове на XX век)

8. Израелско-арабската непримиримост

Израелско-арабската непримиримост не е продукт на нацистко влияние, а се дължи преди всичко на дълбоки и трайни културноцивилизационни различия, които често пъти стигат до несъвместимост. През 1948 г., благодарение на гузната съвест на Западна Европа заради Холокоста и благодарение на поддръжката на САЩ и комунистическа Русия евреите се сдобиват отново с държава 2000 години подир унищожението на Юдейското царство от римляните. Завръщането на евреите в Палестина започва още от края на XIX в., засилва се в периода между двете световни войни и става неудържимо през 40-те години на XX в. Още през VII в. сл.Хр. обаче Палестина е завладяна и заселена от араби. Както може да се очаква, след тринадесет столетия те гледат на Палестина като на свое собствено отечество и не могат да възприемат завръщащите се евреи другояче освен като чужди натрапници.^[1]

Поддръжката на САЩ за Израел несъмнено е повлияна от еврейското лоби, но по-същественото е, че американската позиция се вписва в традиционния за страната антиколониализъм. Москва също вижда в реставрацията на еврейската държава и допълнителен удар върху британската колониална империя, но не е изключено Сталин да е търсил в самото съществуване на Израел повод да се справи с еврейската общност в самата Русия. Във всеки случай евреите от източноевропейските страни, окупирани от „червената армия“, получават възможност да се преселят в Палестина, което е немислимо за поданиците на самия Съветски съюз. За отбелязване е също така, че когато започва кампанията си за изтребване на еврейската общност в европейската част на Русия, Сталин окачествява жертвите като „безродници“ и „космополити“, обвинявайки ги, че били организирали „мащабен еврейски националистически заговор“ и дори „терористична троцкистко-титовистко-ционистка група“?^[2]

Израел се ражда във война, а и току-речи цялата му история досега е ако не непрекъсната война, то най-малкото въоръжен мир, разтърсван от кървави бунтове и терористични актове. Гамал Абдел Насър, а и други арабски диктатори неведнъж се заканват да ликвидират израелската държава и да издавят евреите в морето, но антисемитизмът им е по-скоро традиционен. Подобно на християните, които са отхранвани от крехка детска възраст с мита за вината на евреите, предали Исус на смърт, арабите също виждат в евреите изменници на първоначалната чиста вяра поради враждебното им поведение спрямо Мохамед.^[3]

Така или иначе, в Палестина се създава уникална ситуация, тъй като два народа — израелците и палестинските араби — имат за свое отечество една и съща територия. Атмосферата е благоприятна както за ислямския, така и за еврейския фундаментализъм, не признаващ никакви други граници за Израел освен онези, които са имали Израелското и Юдейското царство през античността. Все пак влиянието на еврейските фундаменталисти е сравнително по-слабо и съвременната израелска държава изпъква със стабилността на парламентарнодемократичните си институции. Готовността за компромис на Египет след смъртта на Гамал Абдел Насър пък прави възможни и историческите споразумения в Кемп Дейвид през 1978 г., които бележат началото на един продължителен и мъчителен път към някаква нормализация. Победата на фундаменталистката и терористична организация Хамас на парламентарните избори в палестинската автономия през 2006 г. отново рискува обаче да върне нещата към изходната точка от 1948 г.^[4]