Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (6) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

5. Утопията на Томас Мор

Без оглед на своя индивидуализъм, Западна Европа също не е имунизирана срещу колективистичната утопия, която обикновено се вдъхновява от ранното християнство, но и от източния обществено-политически и държавен модел. Самата дума „утопия“ е измислена от английския мислител и политик Томас Мор, като формата „ουτοπία“ не е засвидетелствана на старогръцки, но би могла да се преведе като „немясто“ или „неместие“. Роден през 1477 или 1478 г., Томас Мор постъпва в Оксфордския университет едва на 14 години, след което се отдава на адвокатска и политическа кариера, като през 1504 г. е избран за пръв път за член на парламента. През 1518 г. става частен секретар на крал Хенри VIII (1509–1547), през 1523 г. е избран за спикър (председател) на парламента, а през 1529 г. кралят го назначава за лорд-канцлер, което е вторият пост в държавата след този на самия владетел. Томас Мор се опълчва обаче не само срещу намерението на Хенри VIII да се разведе с първата си жена Екатерина или Катрин, за да се ожени за Ан Булийн (Болейн) с довода, че му трябва мъжки наследник, но и срещу плановете му да скъса с папата и да оглави лично църквата в Англия. През 1532 г. той си подава оставката, но през 1534 г. е хвърлен в затвора и на следващата година е осъден на смърт и обезглавен заради „злонамерено противодействие“ срещу втората женитба на краля и заради държавна измяна, тъй като „злонамерено“ отрича титлата на Хенри VIII като „върховен глава на английската църква“. Заради мъченическата си смърт в името на християнското единство Томас Мор е канонизиран през 1935 г. за светец от католическата църква.[1]

Произведението на Томас Мор „Златна книга, не по-малко полезна, отколкото забавна, за най-добрата уредба на държавата и за новия остров Утопия“ е отпечатано за пръв път през 1516 г. Още в първите редове, описващи измислената страна, авторът недвусмислено дава да се разбере, че „съвършената справедливост“ се опира на пълно уеднаквяване: „До острова има петдесет и четири града… Планът им е еднакъв, еднаква им е външността, доколкото мястото позволява това.“ Земеделието е в ръцете на задруги, включващи по не по-малко от 40 човека плюс двама роби. На задруги се дели и градското население, като гражданите са длъжни периодично да се преселват на село, за да се занимават известно време и със селско стопанство, а „всяка година от всяка задруга се връщат в града по двадесет души“. Също по толкова човека пристигат във всяка задруга от града всяка година, тъй като „всички мъже и жени имат едно общо занятие — земеделието, от което никой не е освободен“. Известна специализация се допуска само за градските занаяти. Начело на всеки тридесет задруги стои по един управник, наречен филарх. Любопитно и показателно е и това, че яйцата в Утопия не се мътят от кокошките, а от „самите хора, като ги затоплят със строго определена и винаги еднаква топлина“. Всичко, от което селското население се нуждае, но не може да произведе, се получава „от градските управници без никаква компенсация в предмети“. Най-същественото е, че няма никаква частна собственост: „Дотолкова у утопийците няма частна собственост: дори къщите си сменяват по жребие всеки десет години.“[2]

Обществени са и болниците и както може да се очаква, няма и търговия, нито пари, а всички храни и занаятчийски изделия се струпват в специални депа, откъдето „всеки старейшина на задруга иска всичко, което е необходимо на него и на членовете на неговата задруга; и получава без пари и без всякакво заплащане всичко, което е поискал“, тъй като поради изобилието, създавано с труда на всички, „няма никаква опасност, че някой ще поиска повече от необходимото му“.[3]

Напълно еднакво е и облеклото: „Що се отнася пък до дрехите им, като се изключи това, че са различни за двата пола, те са съвсем еднакви за женени и неженени по целия остров — едни и същи са за цялата година… Всяка задруга приготвя тия дрехи сама за себе си.“ Храненето става в общи зали в определен час „със сигнали от медна тръба“. Главното задължение на филарсите пък е „да се грижат и да бдят никой да не стои без работа“, като трудът също е регламентиран, и то донякъде дори в разрез със семейните връзки. Така наред със земеделието, което е задължително за всички, всеки учи бащиния си занаят, но „ако някой има влечение към друг занаят, той с осиновяване бива преместен в друго семейство, където се занимава с този занаят, към който той има влечение.“ Освен това от двадесет и четирите часа на денонощието за работа се отделят шест часа, за сън — осем, а останалото време е свободно, като „повечето утопийци използуват тия свободни часове, за да се занимават с наука“. Някои хора могат да получат привилегията да се занимават само с наука, но единствено „по препоръка на свещениците“ и след тайно гласуване на филарсите: „Ако някой от тия люде обаче не оправдае възлаганата на него надежда, той отново бива връщан при занаятчиите.“ Тъкмо от съсловието на учените „се избират посланиците, свещенослужителите, траниборите и самият държавен глава“. Тук влиянието на старогръцкия философ Платон е очевидно, но не по-малко очевидно е и това, че при такива условия нито науката ще бъде истинска наука, нито управлението ще бъде свободно от тирания.[4]

Известно незачитане на семейните връзки се забелязва и в предлагания от Томас Мор начин за поддържане на еднакъв брой от 6000 жители във всеки град. Рецептата, чието прилагане става болезнено познато най-вече в съветската империя през XX век, е масовото и принудително преселване: „Установеният брой лесно се запазва, понеже тия, които са повече в някоя задруга, се преселват в други, по-малобройни. Ако някой град стане по-многолюден от определената норма, утопийците преселват част от жителите му в други градове, които имат по-малко жители.“[5]

Мрачни асоциации сред преживелите комунизма ще предизвика несъмнено и лекотата, с която Томас Мор премахва и такова основно човешко право като свободата да избираш местоживеенето си и да пътуваш от едно място на друго и от една страна в друга: „Ако някои пожелаят да посетят приятели, които живеят в друг град, или само да видят някое място, те лесно получават позволение от своите сифогранти [управители или филарси — П.Ц.] и транибори, стига само да няма някаква пречка. Тръгват заедно няколко души с писмо от върховния управник, в което се отбелязва даденото позволение и се определя денят за връщането… Ако пък някой по своя воля напусне местожителството си, щом бъде заловен без писмено разрешение от върховния управник, третират го с пълно презрение, връщат го обратно като беглец и го наказват жестоко. Който пък повтори този опит, бива превръщан в роб.“[6]

С други думи, Томас Мор допуска робството. В роби се превръщат заловените по време на война, но само ако в момента на залавянето са били с оръжие в ръка. На робство се осъжда и всеки утопиец, „който е извършил позорно дело или тия, които в други държави са били осъдени на наказание за извършено престъпление“. С робство се наказват току-речи „всички най-тежки престъпления“, както и изневярата и прелюбодеянието. Разбунтувалият се роб вече се наказва със смърт. Както навсякъде, робите се оковават във вериги, за да не избягат. Изключение са т.нар. „доброволни роби“, когато „някой трудолюбив и беден слуга от друг народ предпочете да стане доброволно роб на жителите на Утопия“. Тези роби не се оковават, но се натоварват с повече работа, отколкото свободните граждани (друг е проблемът доколко „свободните граждани“ са при такава система наистина свободни). Ако поискат, „доброволните роби“ могат да се завърнат в собственото си отечество, но според Томас Мор „това става твърде рядко“. Робите се занимават с „по-тежката и мръсна работа“, което включва и клането на животните за храна, както и транспорта, осъществяван с волски каруци.[7]

Предлаганият от Томас Мор казармен ред несъмнено напомня твърде много на комунистическото и националсоциалистическото човекоядство, което се стоварва върху съществен дял от човечеството през XX в. По всичко личи обаче, че такива аналогии са малко прибързани, тъй като творбата е писана все пак в началото на XVI, а не в началото на XX в. Става дума за едно време, когато човечеството е безсилно пред масовите епидемии, всеобщия глад и повсеместната нищета и тази отчайваща ситуация видимо кара английския мислител да търси радикални решения. Във всеки случай обрисуваният по този начин концентрационен лагер се съчетава с една, общо взето демократична система. Всеки град избира по трима членове на сената, който определя и наказанията за различни провинения и престъпления. Всяка група от 30 задруги си избира за една година филарх, а всеки десетима филарси излъчват един „транибор“ или „протофиларх“. Всичките филарси, възлизащи на двеста човека, избират върховен управител. Длъжността му „е несменяема и продължава целия му живот“, но той може да бъде сменен, ако възникне „подозрение в стремеж към тирания“.[8]

Между визията на Томас Мор и тоталитарните системи от XX век има и една още по-съществена разлика — утопийците се оказват дълбоко вярващ народ и същевременно са толерантни към различните религии, тъй като според убеждението им собствената религия не бива да носи вреда никому. Един от първите закони на легендарния основател на Утопия — Утоп — позволил „на всеки да изповядва оная религия, която той намира за добре.“ По всичко личи, че Томас Мор свързва своята колективистична конструкция с християнството и с монашеството, като подчертава, че „на Христа се харесвал комуналният начин на живот и че този общ начин на живот и сега се пази между истинските християнски общежития.“ Това не му пречи обаче откровено да се застъпва за религиозен плурализъм с хипотезата, че Бог може би „изисква разнообразно и многостранно поклонение и затова внушава на различните народи различни начини на почитане“. От друга страна, „истината сама ще излезе наяве и ще се покаже, стига само да се действува разумно и умерено“„ако пък за това се води борба с оръжие и бунт, най-добрата и най-святата религия ще погине поради най-безсмислените суеверия, както загиват посевите сред тръни и плевели, понеже най-лошите хора са и най-упорити.“ Най-сетне, броени години преди началото на Реформацията Томас Мор предвижда изборност на свещениците, разбира се, след най-строга и грижлива преценка на моралните качества на кандидата.[9]

Би могло да се каже, че ако с обществения си блян Томас Мор сякаш предсказва раждането на комунизма, то политическият и религиозният му идеал като че ли предизвестява бъдещите Съединени американски щати. Предлаганият от него социален ред е вдъхновен преди всичко от ранното християнство и монашеството и като цяло се опира и на подобни мотиви, а именно на стремежа човекът да се освободи от кошмара на едно всекидневие на глада и нищетата, за да може да се отдаде на духовно усъвършенстване. В същото време „Утопията“ на Томас Мор видимо е повлияна и от практиката на източния деспотизъм. Във всеки случай, според някои автори изнамерената от него „утопична азбука“ се основава навярно на глаголицата.[10]

Томас Мор живее и загива два века преди началото на Просвещението, но идеите му за изборност на управниците и за религиозна толерантност имат подчертано просвещенско звучене. Казарменият му обществено-стопански идеал също се вписва в Просвещението, но за жалост в най-антихуманната му част, застъпвана от такива мислители като Жулиен Офроа дьо ла Метри и Пол Анри Дитрик д’Олбак (или Холбах), според които религията е продукт на страха и попската глупост, а човекът не е нищо повече от машина. Именно тази мрачна страна на Просвещението вдъхновява през XIX в. сина на един германски фабрикант, Фридрих Енгелс, и сина на един покръстен евреин, Карл Маркс, чиято омраза срещу богатите не му пречи да се ожени за момиче от един от най-големите аристократични родове на Германия — Жени фон Вестфален.

Бележки

[1] Т. Мор. Утопия. София, Партиздат, 1970, с. 29–51.

[2] Пак там, с. 119–124 и 127–128.

[3] Пак там, с. 137–138.

[4] Пак там, с. 127–132 и 138–139.

[5] Пак там, с.135.

[6] Пак там, с. 142–143.

[7] Пак там, с. 138–139, 147 и 173–179.

[8] Пак там, с. 125–127, 144 и 178.

[9] Пак там, с. 201–212.

[10] И. Николов. България в европейската реформация. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската държава през вековете. Т. 1. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982, с.336.