Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (72) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Априлското въстание от 1876 г. и Русия

Модернизацията на Османската империя върви обаче успоредно с нейната централизация, която пряко застрашава и без друго крехката българска автономия. Твърде голяма заплаха е и това, че автономията се гарантира и зависи единствено от волята и милостта на султана, който може да я отнеме във всеки момент. На всичкото отгоре влиятелни турски кръгове и администрацията като цяло нито имат възможност, нито дори желание да прилагат оповестените реформи. В условията на продължаващия произвол радикалните кръгове на българското общество се ориентират към идеята за революция, която да предизвика намесата на европейските сили и да извоюва по този начин международни гаранции за възраждащата се българска държавност. Тъкмо намесата на Европа е и основната цел на Гюргевския революционен комитет, който организира Априлското въстание през 1876 г. Целта е постигната, макар и главно благодарение на протестната вълна, породена от кланетата на мюсюлманите, които изтребват около 10–12 хиляди православни българи. Нещо повече — противно на едно дълбоко вкоренено убеждение Априлското въстание не само довежда до намесата на Европа, но дори не е и напълно потушено — в Родопите продължава да действа „Тракийската родопска българска военна дружина“ на Капитан Петко войвода, а по планините в Източна Македония обикаля четата на Димитър Попгеоргиев от село Разловци, като и двете дочакват войната от 1877–1878 г.^[1]

Малцина са обаче българите, които си дават сметка, че Априлското въстание предизвиква наистина намесата на водещите европейски сили, но активира преди всичко вековните домогвания на Русия към Цариград, Босфора и Дарданелите. Достатъчен е един бегъл поглед върху картата, за да се убедим, че за да завладее Цариград и Протоците, Русия трябва най-напред да прегази Румъния и България или „най-малкото“ източните им краища. От само себе си се разбира, че в експанзионистичните планове на руските самодръжци няма и не може да има място за независима българска държава. Все пак, на моменти Русия привидно се отклонява от плановете за пряка анексия и предлага различни схеми за замяната на Османска Турция с християнски държави. Такъв е например т.нар. „гръцки проект“, който Екатерина II предлага на германския император Йозеф II през 1784 г. За Влахия и Молдова се предвижда да бъдат обединени в нова държава под името Дакия, като начело на тази държава трябва да застане поредният любовник на руската царица, княз Потьомкин. Цариград заедно със Северна Гърция и цяла България (Тракия, Македония и Мизия) трябва да се съединят във „Византийска империя“ начело с внука на Екатерина II, Константин, роден през 1779 г. и специално обучаван за тази цел. От своя страна за Хабсбургите са отредени Сърбия, Босна, Херцеговина и Далмация. Морея и островите Крит и Кипър се определят за Венеция, а Франция може да заеме Сирия и Египет. Както се вижда, подобно на Кримския хаганат и на Грузия малко по-късно, независимостта на държавоподобни структури като „Византия“ и „Дакия“ се смята само за преходен етап към поглъщането им от Русия.^[2]

Другояче казано, българската държавност е несъвместима с руската стратегия на Балканите и същото се отнася, разбира се, не само за Екатерина II, но и за нейните наследници, включително и за Александър II (1855–1881). Наречен „цар-освободител“ заради това, че премахва през 1861 г. крепостното робство, Александър II трябва да превъзмогне най-напред ограниченията, които европейските сили налагат на Русия, след като я побеждават в Кримската война от 1853–1856 г. Благодарение на благосклонния си неутралитет спрямо Прусия по време на френско-пруската война от 1870–1871 г., която бележи завършека на обединението на Германия под пруско надмощие, Русия съумява да отстрани с германска помощ повечето военни ограничения на Парижкия договор от 1856 г. От своя страна архитектът на германското обединение — дългогодишният канцлер на Прусия и на Германия Ото фон Бисмарк — е склонен да поддържа руската агресия на Балканите, за да пречи по този начин на всякаква възможност за разбирателство между Русия и Франция, която енергично се застъпва заедно с Великобритания за териториалната цялост на Османската империя. Същевременно германският канцлер се стреми да зачита и австро-унгарските интереси на Балканите. Така през 1873 г. се оформя „Съюзът на тримата императори“ между Германия, Русия и Австро-Унгария. След краха на опитите за мирно решаване на кризата, която избухва през 1875 г. с въстанието в Босна и Херцеговина и се разраства и задълбочава с Априлското въстание и с войната на Сърбия и Черна гора срещу Турция през 1876 г., Бисмарк пряко насърчава Русия да нападне Османската империя, като се задължава да пази благосклонен неутралитет. Той предлага също така посредничеството си за предварително споразумение между Русия и Австро-Унгария за подялбата на балканските територии на Турция и дори обещава, че ако Великобритания се включи в конфликта на страната на Турция, Германия е готова за военна намеса в полза на Русия.^[3]