Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (65) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Корените на легендата за „турското робство“ и на русофилския мит

Митът за „турското робство“ се опира до голяма степен на архетипи, които са присъщи далеч не само за българите или за балканските народи. Едва ли не всяка национална митология следва схемата за славното минало и „златния век“, последван от травматично събитие, което е довело до печалното днес. При християнските балкански народи, включително и при българите, славното минало е свързано със средновековните държави, съществували преди идването на турците, а травматичното събитие е падането на Югоизточна Европа и на съответната страна под османска власт. Недоволството от днешния ден е типична общочовешка черта, която в балканския си вариант неизменно се свързва с идеята за някаква трагична изостаналост поради „азиатщината“ и „варварството“ на турците. Тези теми са застъпени широко в белетристиката, но по-лошото е, че посоченият архетип е нанесъл траен отпечатък и върху хуманитарните науки.^[1]

Тъй като акцентът пада върху християнството като белег за принадлежност към европейската цивилизация, конструкциите на българските възрожденци от Паисий насам се вписват в библейския архетип. В такива рамки разказът за зараждането на българите като народ може да се уподоби на старозаветната книга „Битие“, историята на средновековните български владетели пък отговаря на книгите „Царства“, а въстанието на Петър и Асен срещу византийската власт, разглеждано неизменно като пример за отхвърляне и на османското владичество, сякаш съответства на книгата „Изход“.^[2]

Основни фигури в тази схема са Основателят, Покръстителят и Освободителят. Трагедията на българите е, че един от най-изтъкнатите им писатели — Иван Вазов — насажда трайно легендата, че Освободителят е всъщност Русия, руският цар, руският генерал, руският войник. Разбира се, тази легенда си има дълга предистория, чиито корени трябва да се потърсят в стремежа да се намерят надеждни съюзници срещу турците, като българите се изкарат за неделима част от някаква по-голяма общност — православна, а от Петър Богдан Бакшев и Паисий насам — също така славянска.^[3]

В своето русофилство Вазов далеч не е единственият. Петко Славейков също е автор на едно стихотворение за Русия, което е толкова чудовищно, че рядко се публикува изцяло:

Кат Русия няма втора

тъй могъща на света;

тя е нашата подпора,

тя е нашта висота!

 

Нам Русия е надежда,

руский цар е наший спас —

никой друг не ни поглежда,

не помисля зарад нас.

 

Немци, френци, англичани

наши са враждебници,

дружни с нашите тирани,

с нашите изедници.

 

Спекуланти са омразни —

интерес им покажи,

че да виж дела проказни

и чифутски в тях лъжи…

От приведеното стихотворение се вижда много добре как панславизмът подсъзнателно е неотделим от антисемитизма. В интерес на истината, по-късно и Славейков, и Вазов ще усетят по болезнен начин, че „освободителната мисия“ на Русия е всъщност безогледна агресия.

Твърде широко е разпространено твърдението, че русофилството е дълбоко вкоренено в националния манталитет на българите, чиято надежда за освобождение от османската власт била намерила израз в легендата за „Дядо Иван“. Във фолклора обаче няма никакви следи от този мит. По всичко личи, че приказката за „Дядо Иван“ е привнесена отвън на доста късен етап така, както по добре организиран начин в края на XIX и началото на XX в. в българската митология се налага и фигурата на Царя Освободител.^[4]