Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (13) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

6. Предизвикателството на Китай

За официално признатата от Русия несигурност в бъдещето несъмнено съдейства и надигането на нов претендент за завладяването на планетата в лицето на комунистически Китай. Като повечето изтъкнати комунисти китайският диктатор Мао Дзедун започва кариерата си като верен съветски поданик и коминтерновски емисар. През 1927 г. домогванията на Москва да подчини националните сили начело с Чан Кайши предизвикват ответен удар срещу комунистите, но на следната година Мао съумява да завладее с въоръжените си отряди района около планината Дзинган в южната част на страната, където е прогласена една „Китайска република на Съветите“. Веднага се пристъпва към национализация и колективизация и до 1931 г. са изтребени най-малко 186 000 инакомислещи. През 1934–1935 г. Мао вече има достатъчно въоръжени сили, за да предприеме Дългия поход на север, където също създава своя база. Комунистите продължават да контролират различни територии на Китай и в годините на Втората световна война, а подир капитулацията на Япония през септември 1945 г. предприемат повсеместна офанзива за завладяването на цялата страна. През октомври 1949 г., благодарение на масираното присъствие на „червената армия“ на Сталин Мао съумява да изтласка националните сили начело с Чан Кайши на остров Тайван и да прогласи „Китайската народна република“. Въоръжената намеса на Русия изиграва решаваща роля за победата на Мао, но той има под ръка своя собствена армия и свой собствен репресивен апарат, което предопределя и нарастващата му самостоятелност спрямо Москва[1]

Конкретният повод за скъсването с Русия е половинчатата десталинизация на Хрушчов. Мао се прогласява за верен ученик на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и обвинява новото съветско ръководство в ревизионизъм, а по-късно — и в „капиталистическа реставрация“. През 60-те години на XX в. Мао вече решава, че като най-правоверен комунист именно той е предопределен от съдбата да наложи „най-справедливия строй“ върху цялата планета и оповестява война на „световното село“ срещу „световния град“. Несъмнено нов момент е и „Големият скок напред“, прокламиран в края на 50-те години на XX в., като целта е всички да бъдат вкарани в комуни, където дори дрехите и храната не са лична собственост. Следващият „оригинален“ момент е „културната революция“, която отрича много по-радикално цялата култура и изкуство, създадена преди завземането на властта от комунистите, отколкото това са си позволявали някога Ленин и Сталин. Едва ли не единствено четиво за всички китайци става една червена книжка с цитати от статиите, речите и изказванията на председателя Мао. Пристъпва се към пълното унищожение на храмовете, като в Тибет са съборени над 90% от будистките храмове. Всичко това се придружава от небивал терор, самото спиране на който би се посрещнало като истинско освобождение.[2]

Още в първите месеци след победата си срещу националните сили Мао се нахвърля и срещу религията, като различните религиозни общности се смятат за „феодални подмолни групировки“ и „инструменти в ръцете на земевладелци, богатите фермери, реакционери“. Вярващите са задължени да признаят, че Китайската комунистическа партия „е над всички религии“. Онези, които отказват да се подчинят, се наказват най-строго. Така от 1949 до 1957 г. са избити най-малко 11 хиляди религиозни привърженици, а в лагерите са хвърлени най-малко три милиона, като в повечето случаи лагерът е също равносилен на смърт. Еднакво жестока е разправата и с даоизма, и с будизма, и с малобройните мюсюлмански и християнски общности, тъй като според Мао Дзедун „борбата с Небето е безкрайна радост, борбата със Земята е безкрайна радост, борбата с човечеството също е безкрайна радост“. Дори и в периоди на сравнителна търпимост към религиозния живот най-строго се забраняват всякакви връзки със съответните духовни средища извън Китай.[3]

Подобно на Русия след Сталин вълните от масов терор в Китай затихват едва подир смъртта на Мао през септември 1976 г. Начело на партията и държавата застава Дън Сяопин, който е горе-долу връстник на Мао, но решава да предприеме смели реформи в икономиката. Земята е върната на селяните, а в промишлеността започва да се насърчава и разгръща частната инициатива. Благодарение на тези реформи Китай може за пръв път от много години насам да изхранва собственото си население, но се задълбочават ускорено и социалните различия. Реабилитират се и все повече жертви на „големия скок напред“ и на „културната революция“. Същевременно обаче комунистическата партия запазва напълно монопола си върху властта, а през юни 1989 г. режимът смазва брутално една масова седяща демонстрация на пекинския площад „Тянанмън“ с искания за демокрация. Множеството е прегазено от танкове, убити са 1000 човека, ранени са около 10 000 и са екзекутирани още стотици.[4]

След като през 1997 г. Великобритания връща на Китай Хонконг Пекин прогласява възможността в една държава да съществуват две системи — „капиталистическа“ и „социалистическа“. Всъщност икономиката ускорено се освобождава от „социализма“ и във вътрешността на страната, а Шанхай бързо се издига като един от най-големите финансови и технологични центрове на света. Правната система обаче е променена само дотолкова, доколкото обвиняемите вече имат право на адвокатска защита. Китай продължава да е сред страните с най-висок процент смъртни наказания. Зачестяват и случаите на безцеремонно отнемане на имотите за нуждите на една или друга голяма компания. Никак не са редки и произволните арести и убийства на инакомислещите.[5]

Наред с Китай комунизмът продължава да властва във Виетнам и Лаос, а в Северна Корея и Куба дори е запазен повече или по-малко непокътнат във вида, в който е бил по времето на Ленин, Сталин, Хрушчов и Брежнев. В Русия, Беларус, Азербайджан, Туркмения, Узбекистан, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан комунизмът не е заменен с демокрация и правов ред, а с различни форми на авторитарна диктатура. Твърде крехки са демократичните основи и в страни като Украйна, Молдова, Грузия и Армения, където старата номенклатура има все още мощни позиции. Комунизмът продължава да има многобройни и влиятелни привърженици по целия свят. С други думи, историята на комунизма все още не е дописана.

Бележки

[1] Ст. Куртоа, Н. Верт, Ж.-Л. Пание, А. Пачковски, К. Барточек, Ж.-Л. Марголен. Цит.съч., с. 422–446.

[2] Пак там, с.499; Девет коментара за Комунистическата партия. Б.м., „Епок Таймс“, [2005], с.66.

[3] Девет коментара…, с. 45 и 58–68.

[4] Ст. Куртоа, Н. Верт, Ж.-Л. Пание, А. Пачковски, К. Барточек, Ж.-Л. Марголен. Цит.съч., с. 500–503.

[5] Девет коментара…, с. 68–85.