Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (69) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Русофилство и панславизъм в комунистически вариант

Превратът, извършен от болшевиците в Русия на 7 ноември 1917 г., предизвиква коренни размествания сред носителите на русофилския мит, което само доказва, че русофилството в България се дължи преди всичко на външни фактори. Левицата ускорено се отказва от русофобството. Наред с все по-безапелационното подчинение на болшевизиращите се тесни социалисти спрямо Москва, част от причините за трансформацията могат да се потърсят в изначалното подценяване на нацията от Маркс и Енгелс. Както се знае, от марксистка гледна точка нациите били временен продукт на капитализма, който неизбежно щял да изчезне с унищожаването на капитализма. Още през 80-те години на XIX в., в името на бъдещото заличаване на националните различия някои български социалисти, макар и да споделят напълно враждебността на европейската левица към царска Русия, допускат, че панславизмът може да изиграе и положителна роля, като осъществи един от етапите към крайната цел, сливайки славянските нации.^[1]

Същевременно има определена приемственост в начина, по който възхвалата към Русия се преплита най-тясно с остри нападки срещу „тежкото положение“ на онеправданите слоеве на Запад. Още през 1890 г. например един русофилски вестник в България тръби следното: „Всъщност ако положението на сибирските заточеници и да е лошаво, то не може се каза, че те би имали особени причини да завиждат на охолните ирландци, нито на ония работници рудокопи — честни труженици, а не бунтовници и съзаклятници като сибирските нещастници — които сега се убиват по улиците от английската полиция за единствената вина, че искат подобрение на своето окаяно положение. Англия не праща в Сибир своите анархисти-динамитчици, но тя ги покачва човеколюбиво на въже.“ Все пак русофилските издания от края на XIX в. признават понякога „твърде тесните рамки и тежките условия на тогавашния живот“ в Русия и изпъкват с несравнено по-високата си критичност спрямо руската действителност, отколкото комунистическият печат след Първата световна война.^[2]

По-горе вече беше посочено, че комунистическите партии не са партии в истинския смисъл на думата, а само дисциплинирани секции на Комунистическия интернационал, създаден от Ленин през 1919 г. като партиен и държавен орган на болшевишка Русия за завладяването и съветизацията на целия свят по пътя на терористичните удари и метежите. Такава е и шумно прокламираната цел на трансформацията на комунистическа Русия през декември 1922 г. в „Съюз на съветските социалистически републики“ — идеята е един ден всички страни по планетата да станат „съветски републики“ под ръководството на руския „пролетариат“. В тези рамки балканските компартии са инструктирани от Москва да разпалят местен конфликт, който да превърнат в гражданска война, за да натрапят „Работническо-селска власт“ като форма или преход към „пролетарска диктатура“. В България комунистите, между които и Георги Бакалов, направо оповестяват, че връзките на предвидената „Балканска (или Балканско-дунавска) федеративна съветска социалистическа република“ със СССР „ще бъдат искрени, тесни и ще стигнат до цялостно обединяване в една единна република“. По този начин се придава всъщност класово-партийно тълкуване на средновековната догма за Москва като „Трети Рим“, както и на панславизма от XVIII-XIX в.: „Противостоенето на единствения противник — международния империализъм — и отстояването на единствения идеал — социализма — още повече ще стесни природните връзки, които от векове съществуват между балканските народи и СССР.“^[3]

Геноцидът, последвал завладяването на България от Сталин през септември 1944 г., съдържа неизбежно и съществени духовни измерения. Под строгия поглед на комунистически цензори, издатели и рабфаковци цялата хуманитаристика се подчинява на митовете за славянското потекло и славянската принадлежност на българите, за „вечната“ българо-руска и българо-съветска дружба и за „освободителната мисия“ на Русия. Надали е изненадващо, че промиването на мозъците, което придружава съветизацията на България, взима наготово формулите на добре платената от Русия русофилска преса от края на XIX в. Единственият нов момент се изчерпва с това, че от „освободители“ руснаците се превръщат в „двойни освободители“?^[4]

Русофилският мит е очевиден израз на продажност — продажност както в духовен, така и в най-пряк смисъл, тъй като по правило русофилската пропаганда винаги се е заплащала щедро от Русия с оглед на експанзионистичния й устрем към Балканите. В българската разновидност на русофилството има обаче и един специфичен момент, свързан с дълбоко вкоренения, атавистичен страх да не би да се окажем роднини с турците. Този страх кара Паисий Хилендарски да припише на българите славянски корен според формулата „първи от всички славяни“. Блестящ израз на същия, типично възрожденски страх е и следното стихотворение, с което Неофит Рилски се обръща към руския самодържец Николай I (1825–1855):

О, Руский цару, Николае честитий,

и ти руский народе, славний и знаменитий,

помогнете на вашата бедна сестра България.

Тя не е чуждо племе или от Татариа,

но ваша е чиста сестра сродна и мила,…

защо начало и корен болгарскаго народа

не е от татарско племе и от негова отрода…^[5]

След нахлуването на „червената армия“ през септември 1944 г. към това се прибавя и фактът, че България попада в периферията на съветската империя, поради което и контролът на Москва, осъществяван преди всичко по каналите на КГБ и на българското му подразделение в лицето на „Държавна сигурност“, е много по-железен и ефикасен, отколкото в страни като Полша и Румъния, заобиколени предимно от съветски подопечни територии или от самия Съветски съюз. Втората световна война завършва катастрофално за Германия и Япония, а в края на XIX и началото на XX в. именно тяхното противодействие срещу руския експанзионизъм е дало на българите възможността да възродят държавата си и да избегнат злополучната съдба на грузинците и арменците, сменили османската и персийската власт с руска. Всичко това предопределя и крайната сервилност на московските наместници в София, които на няколко пъти ентусиазирано прегръщат „конфедеративните“ домогвания на Москва, като излизат с конкретни планове за унищожаването на българската държава. Преговорите, които съветският поданик от българско потекло Георги Димитров води под диктовката на Сталин за поглъщането на България от Югославия, пропадат единствено благодарение на конфликта между руския диктатор и Тито от 1948 г. нататък. Курсът на Тодор Живков за всестранно сближаване и пълно сливане със Съветския съюз през 60-те и 70-те години на XX в. не се осъществява докрай само поради липсата на толкова силен нагон към самоунищожение сред останалите източноевропейски сатрапи. В крайна сметка и в Москва смятат за по-разумно да запазят източноевропейските си територии, включително и България, под някаква държавоподобна форма. От друга страна обаче, и Хрушчов, и Брежнев съумяват да оценят по подобаващ начин подсъзнателната готовност на Тодор Живков да им се подчинява във всичко, на което се дължи и продължителното му оставане на върха в България. Покойният писател и дисидент Георги Марков, убит през 1978 г. от агенти на комунистическата „Държавна сигурност“, описва как в частни разговори Тодор Живков прибягвал до израза „дере“, за да предаде реакцията на съветските вождове в редките моменти на разногласие с тях. Както е известно, на разговорен български глаголът „дере“ се използва от войника, който е предизвикал с нещо яростта на началството — „дере“ те шефът, фатмакът, директорът, но не и твоят равнопоставен, па бил той и начело на една свръхсила.^[6]