Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (64) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Митът за „турското робство“ и за „освободителната мисия“ на Русия

1. Османското владичество в историческата съдба на българите

Няма добра чужда власт и в тази насока неколковековното османско владичество не е някакво изключение. Най-същественото е, че един народ под чужда власт е лишен от правото да определя собствената си съдба и става безпомощен обект на вътрешната и външната политика на империята, в чиито граници е попаднал. Словосъчетанието „турско робство“ свидетелства за дълбоката травма, която е нанесена на българската национална психика от рязкото прекъсване на едно повече или по-малко естествено развитие. В течение на няколко столетия българите са лишени от своя държавност и могат да имат глас при решаването на собствените си проблеми само на общинско равнище.

Дълбоко вкоренено е убеждението, че завладяването на Югоизточна Европа от османските турци откъсва християнските балкански народи от европейската цивилизация и става основната причина за тяхната изостаналост. Работата обаче е там, че като предвидливи завоеватели османлиите не внасят съществени промени в заварената социално-политическа структура. Както Византия и средновековна България, така и Османската империя се гради върху системата на колективистичния деспотизъм, при която основната част от обработваемата земя се притежава от държавата, а религиозните институции са неделим елемент на държавната администрация. В частни ръце се намират само къщите и дворните места, а право на собственост върху големи имения имат единствено членовете на царуващата династия. Именно рязкото ограничение на възможностите за частна инициатива в такива рамки осъжда на стагнация не само Османската империя, но и румънските княжества и Русия, които никога не попадат под пряката власт на някоя ислямска теокрация.[1]

Терминът „турско робство“ най-малкото предполага система, която се опира на експлоатацията на робски труд. Раята, която включва различните християнски общности и евреите, не е обаче категория от роби, а население от второ качество. Според Корана това са народите, които познават свещените книги, но не са дораснали за правата вяра, проповядвана от Мохамед. Тези народи се ползват от закрилата на халифата, но трябва да се откупват за това и за освобождението си от военни задължения посредством качествено по-високи данъци. Както е известно, робите не плащат данъци. Не е за подценяване и това, че подобно на християнството ислямът препоръчва освобождаването на робите и най-вече на онези, които решат да станат „правоверни“.[2]

В редица насоки централизмът на османската система внася и някои подобрения спрямо практиката на Византия и средновековна България. С премахването на слоя от местни управници, които често пъти се стремят да отхвърлят напълно контрола на централната власт, селяните например се подчиняват директно на държавата. Така и селската, и църковната община се освобождават от намесата на местния големец при избора на кмет, съвет на първенците и свещеник. Както и преди, свещеникът се ръкополага от архиерея, но изборът кой да бъде ръкоположен е изцяло в ръцете на пасомите. Османската администрация възприема и византийската практика на събиране на данъците — от дадено село или махала се иска определена сума, която членовете на общината сами разпределят помежду си. За разлика от Византия и средновековна България обаче османските власти като цяло не се намесват при избора на кмета, нито пък прикрепват селянина към обработваната от него земя.[3]

Общоизвестно е, че след падането на Цариград в ръцете на османските турци Вселенската патриаршия се превръща в основна опора на властта на султана върху православните му поданици. Както във Византия и средновековна България, така и в Османската империя патриархът се избира формално от синода, но се утвърждава от владетеля, който има решаващата дума. Същевременно обаче, в рамките на системата на милета (от турското „millet“ — „народ, нация“) вселенският патриарх е върховен представител на православната общност пред султана, така както арменският католикос представя арменците грегорианци, а равинът — евреите. При това султанът е от друга религия, което му пречи да се намесва така пряко в църковните работи, както това се е практикувало от византийските императори и средновековните български царе. С други думи, православната църква получава в Османската империя забележимо по-голяма автономия, отколкото в Московска Русия, където тя си остава подчинена изцяло на самодържеца. Именно функциите на църквата като форма на политическа автономия позволява на черногорския владика да се издигне от 1699 г. нататък като все по-независим владетел и дава на българите възможността да направят първата си крачка към националната независимост, като учредяват през 1870 г. Българската екзархия.[4]

До XVII в. в Европа фактически няма друга държава извън Османската империя, която да търпи в границите си вероизповедание, различно от вероизповеданието на владетеля. Именно Османска Турция е и страната, която дава убежище на испанските евреи, прокудени от отечеството си в края на XV в. поради отказа си да се покръстят. Разбира се, османската държава също не е чужда на изблици на верски фанатизъм. Засвидетелствани са и случаи на насилствено помюсюлманчване, най-известните примери за което са мъченичеството на Св. Георги и Св. Никола Софийски. Показателно е обаче, че османските власти позволяват да се свика в София един синод, който канонизира двамата мъченици за светци, а техните житиеписци — Поп Пею и Матей Граматик имат достатъчно свобода, за да осъдят по най-недвусмислен и остър начин господстващата мюсюлманска вяра. Колкото до масовото помюсюлманчване на родопските българи през XVII в., по всичко личи, че то се е извършило предимно на доброволна основа поради очевидните данъчни предимства и материални облаги. Вече е доказано, че покъртителният разказ за нечовешкия избор между исляма и смъртта е един фалшификат от XIX в., написан поради криворазбран патриотизъм. В края на краищата самата османска държава няма никакъв интерес да се лиши от съществен дял от данъчните си приходи, карайки християните да приемат исляма.[5]

Бележки

[1] St. J. Shaw. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey. Vol. 1. Cambridge University Press, 1976, pp. 112–167.

[2] А. Желязкова. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт XV-XVIII век. София, Издателство на Българската академия на науките, 1990.

[3] О. Тодорова. Православната църква и българите XV-XVIII век. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1997, с. 47-211; Д. И. Полмвянный. О роли церковного прихода в болгарском городе XIII-XIV вв. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската държава през вековете. Т.1. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982, с. 443–452.

[4] St. J. Shaw. Op.cit. Vol.1, pp. 151-153; П. Ников. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София, „Наука и изкуство“, 1971.

[5] A. Zeljazkova. The Problem of the Authenticity of Some Domestic Sources on the Islamization of the Rhodopes Deeply Rooted in Bulgarian Historiography. — Etudes balkaniques, 1990, No.4, pp. 105–111.