Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (43) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

6. Националсоциалистическият експанзионизъм

В началото на XXI г. Русия напомня по твърде много белези Германия от 20-те и 30-те години на XX в. Подобно на повечето руснаци днес, мнозина германци са дълбоко наранени от катастрофата в Първата световна война и са твърде безразлични към личните права и свободи, което до голяма степен улеснява пътя на Хитлер към властта. Още докато е в затвора заради злополучния „бирен пуч“ в Мюнхен през ноември 1923 г., вождът на Националсоциалистическата германска работническа партия разработва в „Моята борба“ подробна програма за „освобождаването“ на света от „еврейската заплаха“ или, с други думи, за завладяването на планетата от Германия. В борбата срещу „еврейския заговор“, изтъква Хитлер, Германия има да играе специална роля — ако се освободи от „игото на еврейските световни финанси“, можело да се смята, че „тази най-голяма заплаха за народите“ щяла да бъде „пречупена за света изобщо“. Тази мисия предопределя изключителното място на бъдещата „народностна държава“ и в по-нататъшната съдба на човечеството: „Една държава, която в епохата на расово отравяне се посвещава на грижата за най-добрите си расови елементи, трябва един ден да стане господар на Земята.“[1]

Първата крачка към тази цел трябва според Хитлер да осигури „съществуването на обединената от държавата раса“. Това щяло да се осъществи с поддържането на „здрава, жизнена и натурална съразмерност между броя на нарастване на народността, от една страна, и големината и качеството на територията и земята, от друга“. Новите земи трябвало да се търсят „не в колониални придобивки“, а „в райони за колонизиране, които уголемяват повърхнината на самата метрополия“. Така на „новите колонисти“ се обезпечава „най-тясна общност с родната страна“, а „цялата пространствена маса“ получава „онези предимства, които се намират в обединената големина“.[2]

Това териториално разширение на Германия трябва да се направи за сметка на Русия: „Ако… днес говорим в Европа за нова земя и територия, ние мислим преди всичко за Русия и подвластните й крайгранични държави“, тъй като „в руския болшевизъм трябва да виждаме предприетия в двадесетия век опит на еврейството за световно господство“. Експанзията на Изток трябва да се предхожда от „уреждането на сметките“ с Франция, която била „неумолимият смъртен враг на германския народ“ поради съществуващото там „вътрешно съгласие между целите на борсата, на поддържащите я евреи и на желанията на шовинистично ориентираното национално държавничество“. Разширяването в източна посока не било възможно без „премахване на френския стремеж към хегемония в Европа“[3].

Макар че замислената от Хитлер „народностна държава“ мъчно би намерила общ език с останалия свят, той е убеден, че в похода си за завладяването на света Германия може, поне на първо време, да има за съюзници Великобритания и Италия. Все пак евентуален съюз с британците щял да бъде възможен само дотолкова, доколкото френските хегемонистични домогвания щели неминуемо да се „кръстосат един ден с английските интереси.“ Обединеното кралство „не желае Германия като световна сила“, изтъква Хитлер в „Моята борба“, а и в тази страна на „най-свободната демокрация по обиколния път на общественото мнение евреинът днес диктува току-речи неограничено“. За сметка на това в началото на 20-те години на XX в. Хитлер видимо вече е убеден, че фашистка Италия неизбежно щяла да се обвърже с германците, тъй като тя „не ще поиска по-нататъшното заздравяване на френската хегемония в Европа“. Действително през втората половина на 30-те години Мусолини ще се обвърже с националсоциалистическа Германия, но не поради „несъзнателната си борба срещу еврейството“, а поради липсата на избор с оглед на собствените му агресивни намерения. Така или иначе, в името на съюза с Италия Хитлер е готов да жертва съдбата на южнотиролските немци, макар че те са подхвърлени на все по-жестока асимилация от страна на фашисткия режим.[4]

За разлика от Ленин, но подобно на Сталин, Хитлер знае, че програмата му не може да бъде постигната с „износ на революция“, а „само с военна сила“. Мирът е нужен на Германия единствено докато се подготви за „уреждане на сметките“ с Франция. Съюзът с Италия и Великобритания щял да позволи на Германия да се приготви за това „в пълно спокойствие“. „Световният мир“ щял да бъде обаче осигурен едва „с победоносния меч на господстващия народ“, ще рече, чак подир пълната победа на „арийската раса“.[5]

Идеите на Хитлер за възможността от вечен мир са твърде близки до изказването, което съветският външен министър Максим Литвинов прави през 1932 г. Единствената разлика се изразява в държавата, която трябва да осигури този мир. При Литвинов това е, разбира се, комунистическа Русия: „… най-високата гаранция за мира ще бъде само пълната победа на социалистическите принципи, които ще отстранят причините, предизвикващи въоръжени конфликти. Докато тези принципи обаче тържествуват едва на една шеста от земното кълбо, има само едно средство да се организира предпазването от войната — това е пълното и всеобщо разоръжаване.“[6]

След като става канцлер на 30 януари 1933 г., Хитлер се заема да осъществява методично и неотклонно програмата, която е начертал още в „Моята борба“. Наистина съмненията му относно Великобритания се оправдават и от 1935 г. нататък той изоставя всякаква идея за съюз с Обединеното кралство, а първоначално дори и фашистка Италия реагира твърде враждебно към опитите му да погълне Австрия. С влизането на Италия в Антикоминтерновския пакт през 1937 г. и със сключването на германско-италианския „Стоманен пакт“ през май 1939 г. блокът между Берлин и Рим става обаче факт. Благодарение на парализата на Франция и Великобритания и на изолационизма на САЩ Хитлер не среща кой знае какви спънки и за да отхвърли през март 1935 г. военните ограничения на Версайския договор, за да ремилитаризира Рейнската зона през март 1936 г., за да постигне Аншлуса с Австрия през март 1938 г. и за да унищожи Чехословакия през 1938–1939 г. Пактът за ненападение и Договорът за дружба и за границата със Сталин му позволява не само да подели Източна Европа с руския диктатор, но и да си „разчисти сметките“ с Франция през юни 1940 г. Едва към края на 1940 г. Хитлер си дава сметка, че е попаднал в капан, но и изпреварващият удар, който той нанася на комунистическа Русия на 22 юни 1941 г., му носи отначало нови зрелищни победи, макар че „фюрерът“ е бил готов да воюва срещу Съветския съюз не по-рано от 1943–1945 г. Фаталният обрат настъпва едва на 7 декември 1941 г., когато японците провокират САЩ с нападението срещу Пърл Харбър, а Хитлер бърза да се солидаризира с японските си съюзници. Както и през Първата световна война, намесата на Съединените щати предопределя изхода на конфликта в полза на държавите, поддържани от Вашингтон, а това неизбежно води и до катастрофата на националсоциалистическия Трети райх.[7]

Бележки

[1] A. Hitler, A. Mein Kampf. München, Zentralverlag der NSDAP, 1942, S. 703 und 782.

[2] Пак там, с. 728 и 741.

[3] Пак там, с. 699–757.

[4] Пак там, с. 699–700, 711 и 721.

[5] Пак там, с. 708-755; M. Ormos. Nâcizmus — fasizmus. Budapest, Magvető kiadó, 1987, 126.old.

[6] ДВП СССР. Т. 15. Москва, 1969, док. №73, с. 110–111.

[7] Пл. С. Цветков. Европа през XX век. Ч.1. София, Нов български университет, 2002, с. 122–303.