Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (49) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Балканската и Междусъюзническата война

През 1912 г. се формира Балканският съюз, като се сключват двустранни договори между България и Сърбия, България и Гърция, България и Черна гора и Черна гора и Сърбия. Именно четирите страни от Балканския съюз са и нападателите в Балканската война. Те мобилизират още на 30 септември 1912 г., на 8 октомври Черна гора оповестява война на Турция, а на 18 октомври същото правят и останалите три държави, след като турското правителство отхвърля един проект за реформи в Македония и Одринска Тракия. Още при връчването на проекта обаче сърбите, българите и гърците само търсят повод за война, тъй като са нетърпеливи да се възползват от удара, който понася Турция от Италия във войната за Триполитания (Либия).^[1]

Много е писано за ентусиазма на балканските християни във войната срещу Османската империя, но и досега се премълчават издевателствата, които се извършват върху мюсюлманското население. Например мюсюлманите от Струмица, която попада под смесена сръбско-българска администрация, са изправени пред някаква пародия на съд — за всекиго от тях насъбралите се свидетели трябва да кажат дали е „добър или лош“. Достатъчно е един да каже, че е „лош“, за да бъде „обвиняемият“ убит, а имуществото му — присвоено от съответния „доброжелател“. Все пак българите, които участват в това злодеяние, са осъдени по-късно от български съд на 15 години затвор, докато сръбските съучастници остават ненаказани.^[2]

Само за един ден войводата Дончев от Вътрешната македоно-одринска революционна организация подпалва 345 къщи в Кукушко. Оцелелите мъже са затворени в джамиите и изгорени живи, а Дончев се забавлява, стреляйки собственоръчно по онези, които се опитват да избягат. Заради тези престъпления Дончев е ликвидиран по решение на ВМОРО, но в редица случаи злосторниците се разминават с наказанието, тъй като са действали в отговор на подобни зверства от мюсюлманска страна. Така например една чета на македоно-одринското опълчение намира в Гюмюрджина труповете на около 50-ма български селяни, включително една млада майка с кърмаче, чиито очи са избодени. При тази гледка четата се втурва да избива всички мюсюлмани, които й се изпречат на пътя и също изтребва по този начин около 50-на човека, като сред жертвите отново има и три жени. На 19 ноември 1912 г. пък едно поделение на македонно-одринското опълчение превзема Дедеагач, изколва около 350–500 мюсюлмани, а останалите са хвърлени в затвора.^[3]

През зимата на 1912–1913 г. в Пиринския край и Западните Родопи се предприемат масови „покръствания“ на българи мюсюлмани, които нерядко трябва да избират между християнството и смъртта. Задължителен елемент на ритуала е парче салам от свинско месо, което попът държи заедно с кръста и от което „новопокръстените“ трябва да отхапват, докато са ръсени със светена вода. В интерес на истината повечето свещеници „кръстители“ са изпъдени от довоенните предели на България заради пиянство и престъпно поведение. Едва на 30 септември 1913 г., след като русофилите падат от власт поради тоталния крах на политиката си, новоизбраното правителство начело с Васил Радославов издава заповед до всички военни и граждански власти да се държат най-доброжелателно спрямо жителите от новоприсъединените земи, да почитат вярата и народността им, да не посягат по никакъв начин на личната им свобода и строго да пазят ненакърнимостта на жилищата и имотите им. Без оглед на верската или етническата си принадлежност гражданите на нова България трябва да се ползват от същите права, които Търновската конституция осигурява за всички български граждани.^[4]

До ден-днешен твърде много български историци като че ли не са се освободили от синдрома на песента „Съюзници разбойници“, която ни е останала в наследство от времето на Междусъюзническата война. Действително в масовите изтребвания на мирното население, които се развихрят с още по-страшна сила, главната жертва този път са българите. Българите в Одринска Тракия са подхвърлени от турците на системен геноцид, сърбите разстрелват в Македония едва ли не всеки, който е дал по някакъв начин израз на българското си самосъзнание или просто е отказал да даде искания откуп. В Беломорска Тракия са налице обаче и случаи, когато и българи, и гърци насъскват местни мюсюлмани срещу „вражеския етнос“, без изобщо да се замислят, че жертвите са православни единоверци.^[5]

Амбициите на едва ли не всички политически партии в България да видят Фердинанд да влиза на бял кон в Цариград, както и несполучливият опит на българите да влязат в Солун преди гърците имат за логичен резултат договора, който Атина и Белград сключват на 31 май 1913 и който е насочен изключително срещу България. Поначало Балканският съюз е предварително обречен поради дългогодишния стремеж на Сърбия да компенсира загубата на Босна и Херцеговина в полза на Австро-Унгария с Македония за сметка на българите. Агресорът в Междусъюзническата война е България, но българското командване надали е имало друг избор пред очевидното намерение на гърците и сърбите да ударят българските позиции, като сърбите са просмукани от панславистките теории, според които Словения, Хърватия, България и дори Южна Бесарабия и Унгария са все сръбски земи. Проблемът е бил, кой ще атакува пръв. Колкото до Румъния, тя е насъскана да нападне България в гръб от Русия, но начинът, по който правителствата на Гешов и Данев допускат да се третират чуждите народности, дава известно оправдание на претенциите на Букурещ за обезщетение заради куцовласите в Македония.^[6]