Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (77) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Споразумението Шувалов-Солзбъри

България се спасява от трайна руска власт благодарение на европейските сили, но както може да се очаква, българските проблеми заемат твърде скромно и дори периферно място във външнополитическите грижи на главните действащи лица — Австро-Унгария, Великобритания и Германия. Австро-Унгария протестира най-остро срещу Санстефанския договор най-вече заради неговия чл.14, според който предвидените за Босна и Херцеговина промени трябва да се извършат „по общо съгласие между Високата Порта, руското и австро-унгарското правителство“^[1].

По тази начин граф Игнатиев погазва Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция, според които Русия се задължава да остави на Австро-Унгария свобода на действие в Босна и Херцеговина. На всичкото отгоре дори стратегичната железопътна линия от Солун към южните сръбски граници сякаш е на път да попадне под руски контрол. При тази ситуация Гюла Андраши изисква България да се раздели на две автономни области, но в останалото той е направо щедър към българите. Според него западната българска граница може да стигне до река Вардар, като дори македонските земи на запад от Вардар трябва да станат отделна област под българско самоуправление. Австро-унгарският външен министър приема и идеята на германския канцлер Бисмарк южнобългарската автономна държава да има също така излаз на Бяло море.^[2]

При тази ситуация руският император Александър II и неговият канцлер Горчаков решават, че след като поглъщането на България очевидно трябва да се отложи за „по-добри времена“, те имат интерес от колкото се може по-орязани български граници. Освен това двамата се стремят да постигнат разбирателство с Великобритания, за да се поосвободят от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори. Британците целят на свой ред да отслабят този съюз, който застрашава според тях европейското равновесие. Така в края на май 1878 г. се стига до специално споразумение под формата на два протокола, подписани от руския посланик в Лондон Шувалов и от британския външен секретар (министър на външните работи) Солзбъри.^[3]

Тъкмо споразумението между Шувалов и Солзбъри предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море: „… България да бъде разделена на две провинции, а именно едната северно от Балкана да получи политическа самостоятелност под управлението на княз, а втората, южно от Балкана, да има разширена административна самостоятелност (по образеца на тази, в която се намират английските колонии) под управлението на християнски генерал-губернатор, който да се назначава с одобрението на Европа за пет до десет години.“^[4]