Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (40) (Някои политически и историографски митове на XX век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018-2019)

Издание:

Автор: Пламен С. Цветков

Заглавие: Светът на мегамитовете

Издание: Първо издание

Издател: Издателство на Нов български университет

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: монография

Националност: българска

ISBN: 978-954-535-498-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897

История

  1. — Добавяне

3. „Мирното съвместно съществуване“ и доктрината Брежнев

Комунизацията на целия свят се оказва не така гладка, както си е мислил Ленин. За това си дава много добре сметка Хрушчов, който побеждава в борбата за наследството на Сталин подир смъртта на диктатора през март 1953 г. Хрушчов не пести сили, за да върне Югославия в съветската империя и за целта пристига в Белград на 26 май 1955 г. Той се извинява на Тито за начина, по който Москва се е отнесла към Югославия през 1948–1949 г. Резултатът от визитата обаче е една съветско-югославска декларация, която задължава двете страни към взаимно зачитане и към „ненамеса във вътрешните работи на другата“. С други думи, Тито дава на своя гост да разбере, че предпочита да запази цялата си свобода на действие, макар и в рамките на приятелски връзки с Русия.[1]

На всичкото отгоре Мао, както се видя, реагира на плахата десталинизация, предприета от Хрушчов, с все по-враждебно държане спрямо Москва. Все пак Русия смогва да компенсира до голяма степен тези несполуки, като влиза в крак със Съединените щати в надпреварата за ядрено въоръжаване. Макар че „взаимно осигуреното унищожение“ прави невъзможна агресията от класически тип, Съветският съюз съумява да се сдобие със свой плацдарм в Куба. Островът се намира в непосредствена близост до САЩ и поредният кубински диктатор — Фидел Кастро — не вижда друга възможност, за да се задържи на власт, освен като се подчинява все по-безпрекословно на волята на Москва. През 1961 г. Хрушчов е принуден да изтегли ядрените си ракети от Куба, но американците трябва да се примирят със съседството на един марионетен съветски режим.[2]

Това дава на новия руски вожд достатъчно високо самочувствие, за да лансира доктрината за „мирното съвместно съществуване“ като нова тактика за завладяването и комунизацията на целия свят. „Мирното съвместно съществуване“ на съветската империя с останалите държави начело със САЩ се определя като „специфична форма на класовата борба“, тъй като „признаването на потребността и възможността от мирно съвместно съществуване не означава отказ от класовата борба, от идеята за неизбежната победа на комунизма над капитализма.“ За целта Москва продължава да се осланя на комунистическата си мрежа по целия свят, но насочва погледа си и към „новите държави, които се родиха в резултат на националноосвободителната борба“. Имат се предвид онези диктаторски режими, които се натрапват в твърде много страни подир освобождението им от колониална зависимост и които изпъкват с войнстващата си враждебност към западните демокрации.[3]

Хрушчов разгласява тактиката на „мирното съвместно съществуване“, след като „червената армия“ вече е потушила не едно масово надигане срещу комунизма в Източна Европа — работническите протести в Чехословакия и въстанието в Източна Германия през 1953 г., унгарската революция през есента на 1956 г., както и подобни широкообхватни вълнения в Полша също през 1956 г. Макар че отстранява Хрушчов с преврат през октомври 1964 г., Брежнев следва повече или по-малко неговата линия. Това не му спестява поредната застрашителна „неприятност“ в лицето на „Пражката пролет“ през 1968 г., която е смазана в резултат на най-голямата военна операция в Европа подир Втората световна война с участието на 29 дивизии със 7500 танка и повече от 1000 самолета.[4]

На 26 септември 1968 г. в централния съветски орган „Правда“ е поместена редакционна статия, която очевидно е продиктувана от Брежнев и става известна като доктрината на „ограничения суверенитет“ или „доктрината Брежнев“. Основната мисъл е, че всяка „социалистическа страна“ е независима само дотолкова, доколкото се придържа към основните черти на комунизма. С други думи, никоя подопечна територия на Москва в Източна Европа няма право да избира дори и с мирни средства друга общественополитическа уредба, след като веднъж е била вече съветизирана. Освен това в статията се изтъква, че нормите на международното право били подчинени на „законите на класовата борба и на общественото развитие“. Интересите на „световния социализъм“ стоели над суверенитета на отделните страни. Брежнев не се отказва ни най-малко от по-нататъшна агресия, но все пак твърдението, че в рамките на съветската империя никой няма право да отхвърля модела на руския комунизъм, сякаш съдържа и един отбранителен елемент.[5]

Бележки

[1] П. Кенеди. Възход и падение на великите сили. Т.2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1997, с.61; R. Crampton. Eastern Europe in the Twentieth Century. London, Routledge, 1994, p.281.

[2] P. E. Hadley. Fidel Castro. Communist Caudillo. — In: Leaders of the Communist World. New York, The Free Press, 1971, pp. 473–478.

[3] Дипломатический словарь. Т.2. Москва, Государственное издательство политической литературы, 1961, с. 297–300.

[4] R. J. Crampton. Eastern Europe…, p.336.

[5] П. Кенеди. Цит.съч. Т.2, с.175.