Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (8)

Осма глава

Външният вид на Глин — с червена кърпа около врата и с ботуши с габъри — предизвика леко объркване в столовата на хотел „Клифтън“. На стария оберкелнер, обучен в традицията на английските маниери, не му харесаха двете стари моми, които, гледащи досега Стивън с одобрително съчувствие, бяха застинали от изненада. На Ричард обаче това не му направи никакво впечатление и като се настани удобно на стола си, се огледа наоколо с видимо любопитство.

— Защо, за бога, си отседнал тук, Дезмънд?

— Да си призная, не знам. Свикнах с него, предполагам.

Глин опита супата, направена както винаги от брашно и мазна водниста течност.

— Може би ти харесва кухнята? — предположи той.

Стивън се разсмя.

— Не беше особено вкусно, но блюдото с месо ще бъде добро.

— Би могло да бъде по-добро — поправи го Ричард и разчупи второ хлебче. — Казах ти, че съм гладен. Някоя вечер ще те заведа в истинско заведение за похапване.

— При мадам Жобер?

— За бога, не! Не в този артистичен бардак, където готвят с остатъците от вчерашното меню. Мразя имитациите, както в готвенето, така и в рисуването. Има едно бистро за шофьори на такси близо до дома ми. Винаги можеш да разчиташ на кръчма, където ходят шофьори. Те си поръчват пастет от заек, а той е нещо изключително. — Глин направи пауза. — А сега ми кажи за какво си дошъл тук.

С ентусиазъм Стивън започна да разказва надълго и нашироко как преживява в Париж. Той разказа за заниманията си преди обед в студиото на Дюпре, описа приятелството си с Честър и като стигна до семейство Ламбер и съвместните екскурзии до Шампроси, тонът му стана лиричен. В началото Глин слушаше с полусаркастична-полуснизходителна усмивка, но постепенно лицето му стана сериозно и той погледна своя компаньон подозрително.

— Е, добре! — възкликна той, когато разказът свърши. — Изглежда, че си бил зает. Може би ще ме заведеш в стаята си и ще ми покажеш какво си направил.

— О, нямам много неща за показване — отговори Стивън забързано. — Само няколко ескиза. Съсредоточих вниманието си върху линията, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Глин.

В пълна тишина той дъвчеше упорито пудинг алангле, който представляваше десерта на хотел „Клифтън“. Той не промълви нито дума цели пет минути. След това изгледа Стивън продължително изпод гъстите си вежди. В погледа му се долавяше неприязън.

— Дезмънд — рече той, — искаш ли да рисуваш, или смяташ да си пропилееш глупаво живота подобно на някои от тези чудати образи от „Бохеми“?

— Не те разбирам.

— Тогава ме слушай! Има, да кажем, десет хиляди самозванци в този град, дявол ги взел, които си въобразяват, че са художници само защото малко са учили, направили са по няколко ескиза и седят на задниците си в кафенетата цяла нощ и предъвкват темата за мъртвородените си шедьоври. Ти си почти един от тях. Много добре си губиш времето, Дезмънд. Рисуването означава труд, труд и още веднъж труд. Трудна, адска работа, която те изстисква докрай, а не разходки по Сена или лежане на гръб в кану с някой позьор, който ще ти декламира Верлен или Бодлер.

Стивън се изчерви от негодувание.

— Ти си несправедлив, Глин. Честър и Ламбер са много свестни хора. Ламбер наистина има голям талант.

— Глупости! Какво е направил той? Няколко „японски“ платна, нарисувани вентилатори, фрагменти. О, изглежда съвсем достатъчно, за да ти направи впечатление! Мога да ти простя това, но как е възможно да се размекваш пред малките неща, да се въодушевяваш от тях? А всички те са толкова незначителни!

— Смятам, че правенето на големи платна съдържа елемент на вулгарност — употреби в своя защита Стивън една любима реплика на Ламбер.

Глин обаче много бързо установи откъде идва оригиналът и се разсмя грубо.

— А какво ще кажеш за Рубенс и Кореджо^[1] или за Дел Сарто^[2] и за техните ужасяващи концепции? За стария Микеланджело, покрил тавана на Сикстинската капела със своето мащабно виждане за сътворението, работейки толкова изтощително, че е имало дни, когато не е свалял дрехите от гърба си. Вулгарни ли са тези платна, Дезмънд? Ламбер е надарен аматьор, дребен художник, за когото нямаше да се чуе нищо, ако не беше тикан отзад от своята хитра жена. Нямам нищо против този човек. Аз мисля за теб, Дезмънд. Ти притежаваш нещо, за което Ламбер би дал душата си, за да го има. Не ми се иска да те видя изхвърлен настрани заради собствената си прекалена глупост. Колкото за Хари Честър — заключи Глин — толкова ли си зелен, че не си го разбрал що за човек е?

— Не знам какво имаш предвид — отговори Стивън нацупено.

Глин се чудеше как да го убеди, но се задоволи само с една презрителна усмивка.

— Колко пъти те е завличал с пари?

Червенината на Стивън се увеличи. Честър на няколко пъти беше вземал от него на заем допълнителни суми и сега му дължеше повече от петстотин франка, но нали беше дал честната си дума, че ще ги върне.

— Ще ти кажа, Дезмънд — продължи Глин по-спокойно. — Стартът ти е лош. Попаднал си в лоша компания. И най-лошото е, че си се отпуснал отвратително. Ако не се изправиш, ти ще си изкопаеш собствения гроб. Най-ниското място в ада се заема от художник, който не работи.

Последва дълга и хладна тишина. Стивън се беше защитил, но като сравни собствения си пропилян ден с часовете напрегната работа, извършена от Глин, постепенно го обзе чувство на срам.

— Какво трябва да направя? — запита той най-сетне.

Сведените вежди на Глин се отпуснаха.

— Преди всичко, махни се от този англикански дом за отдих.

— Кога?

— Веднага!

Замисленият поглед на Стивън, изглежда, развличаше Глин, но той остана напълно сериозен.

— Не мога да те моля да дойдеш да копаеш с мен. Но познавам един човек, който ще се радва да те приюти.

— Кой?

— Джером Пейра е името му. Татко Пейра. Той е старо момче, но е под наем и иска някой да дели с него разходите. Странен екземпляр е, но затова пък е истински художник, а не като твоите фалшиви бохеми.

Презрителният тон на Глин беше смущаващ, но той се изпари бързо, когато завърши:

— Ти приключваш с Дюпре. Можеш да ползваш моето студио. Ще те представя и на моя снабдител на бои — Наполеон Кампо. Той дава на кредит понякога. А сега да вървим.

Природата на Стивън не беше адаптирана към внезапни промени и резки решения, но имаше една непреодолима сила в аргументите на Глин, една императивност в маниера му, на която не можеше да се устои. Ето защо той отиде в канцеларията на хотела и за изненада и огорчение на управителя поиска да си уреди сметката. След това опакова чантата си и я свали долу. В замяна на неочакваното си заминаване раздаваше бакшиши на всички, без изключение.

Глин чакаше в коридора и съвсем естествено бе сочен като демона на това деяние. Той коментира хладно раздаването на бакшиши.

— Съветвам те да не пренебрегваш дребните пари, Дезмънд. Ще имаш нужда от тях, преди още да си уредиш нещата напълно. Хайде да тръгваме.

— Почакай, Глин, трябва да ни поръчат такси.

— По дяволите таксито. Толкова ли си слаб, та да не можеш да ходиш.

Като взе куфара, който не беше лек, Ричард го намести на рамото си и излезе от хотела. Стивън го последва в осветения полумрак на улицата.

Разстоянието до жилището на Пейра не беше малко, но Глин, който беше дяволски доволен да изстиска всичко от себе си, крачеше с бърза крачка, без нито веднъж да смени мястото на куфара на рамото си или пък да го остави на земята. Най-накрая в една малка странична уличка на левия бряг на Сена, в триъгълника, където се срещат улица „Дака“ и булевард „Монпарнас“, Глин се насочи към овехтял вход в съседство с една сладкарничка. Входът, макар и оскъдно осветен само с една лампа, беше чист. Глин започна да изкачва по три стъпала наведнъж. На втория етаж той спря, почука на вратата и без да чака отговор, натисна дръжката.

В дневната на тристайния апартамент до покритата с мушама маса седеше невисок, със закръглени рамене човек на възраст около петдесет години, с плоско, набраздено от бръчки лице и с неподстригана брада. Въпреки че печката бумтеше с пълна сила, той беше облечен с оръфано черно палто с вдигната яка, а на главата му имаше твърда черна шапка. Човекът свиреше нежно на окарина, а един дрозд с наполовина окапали пера му акомпанираше от клетката си до прозореца. Когато мъжът видя Глин, очите му, ясни и младежки, пълни с неизтощима дързост, светнаха. Той остави инструмента настрани, изправи се, прегърна Ричард и със сърдечна официалност го целуна по двете му бузи.

— Пейра — обърна се Глин, когато се освободи от прегръдката, — довел съм твоя нов съквартирант. Той е моят приятел Стивън Дезмънд.

Джером Пейра премести погледа си от Глин на Стивън. Изгледа го продължително и доброжелателно изучаващо.

— Ако е твой приятел, стари момко, тогава ще бъде и мой. Простете ми, че ви посрещам по този начин, господин Дезмънд. Ричард знае как ми се отразява течението.

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили — рече Стивън.

— Далеч съм от подобна мисъл. Вечер обикновено имам навика да общувам със собствената си душа. Понякога намирам това възхитително, а понякога — ужасно. Тази вечер — усмихна се той тъжно — приветствам всяко отклонение от тази моя привичка.

— Дезмънд е художник, Пейра. Той ще работи с мен и с теб.

— Добре! — рече Пейра и в гласа му не прозвуча никаква изненада. — Искам да те запозная с моя апартамент. Временно той е мой, тъй като принадлежи на господин Биск, майстора сладкар. Но няма значение. Тук ние почитаме красотата на жените и блясъка на съвременната слава, създаваме шедьоври, които ще бъдат аплодирани хиляда години след нашата смърт.

— Какви надежди! — възкликна Глин с иронична снизходителност.

— Това е надеждата, която единствена ни крепи да живеем.

— А какво да кажем за блажената Тереза?

— А, да! Наистина човек черпи сили от примера на такава благородна душа. — Той се обърна към Стивън. — Били ли сте в Испания?

— Не.

— Тогава един ден ще можем да отидем там заедно. В Авила де лос Кабалерос. Ще полежим зад гранитните й укрепления, през лятото ще хванем бронзов загар от слънцето, ще помръзнем през кастилската зима, ще поскитаме сред пустошта от скали на фона на чистата синева на планините Кредос.

— Вие били ли сте там? — запита Стивън смаяно.

— Много пъти. Но само духом.

Глин избухна в смях.

— Предупреждавам те, Дезмънд, че този луд човек, който никога не ходи на черква и който казва неприемливи неща за папата, изпитва абсурдно благоговение пред Света Тереза.

Пейра кимна утвърдително с глава.

— Приятелю мой, не употребявай без нужда името на милата и самоотвержена жена от стара Кастилия, която възстанови първоначалния ред, изоставен от лекия и изпълнен със сплетни живот на кармелитките. Тя водеше кампанията си с мъдрост, чар, човечност, молитва, аргументи, търпение на светица и с темперамент на морски капитан. Била е също и поетеса…

— Аз си тръгвам — рече Глин с досада и се насочи към вратата. — Ще ви оставя да се запознаете. Бъди в студиото ми утре в седем часа, Дезмънд! Лека нощ.

Той излезе. Пейра приближи до Стивън и му подаде ръка.

— Надявам се, че тук ще се чувствате като у дома си — каза той простичко.