Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (4)

Четвърта глава

В един сив и дъждовен следобед, шест седмици по-късно, Стивън, който се връщаше от посещения по домовете на енориашите, крачеше бавно по улица „Клинкър“ в източната част на Степни. Серните изпарения, които идваха от лондонските докове, правеха тесния проход по-опасен, притискаха Стивън, сякаш искаха да го задушат. Никаква светлина, никакъв цвят, само мъртвилото на изоставени тарги и колички и едри мазни буци въглища, каручката на пивовара с впрегнатия кон, от който се издигаше пара в дъжда, и каруцарят, наведен под прогизнал чул. Местен автобус изтрополи и го изпръска с кал, когато отминавайки, зави към Сетълмента.

Сградите от червени тухли и с неугледна гипсова мазилка, построени в редица, хлътнали навътре по протежението на цялата улица като изоставени стари хора, както никога досега му заприличаха на изправителен дом. В този момент входната врата се хлопна и високата слаба фигура на Уордън, покрит до петите с дълга тъмна пелерина, се появи на прага. Преподобният Криспин Блис Уордън излезе с чадър в ръка и с нос, настроен да усети времето.

Стивън прецени, че срещата е неизбежна.

Другият мъж пръв заговори.

— А, Дезмънд, вече сте се върнали ли?

Стивън си помисли, че тонът не беше особено приветлив, а като на човек, който се опитва да се хареса, но не успява въпреки всичките си старания, въпреки нуждата от братска любов. Без съмнение преподобният Криспин Блис, свещеник в църквата „Свети Кътбърт“, беше предан на Бога служител, който работеше много за благото на хората на това неблагодарно поприще. Духовник с нисък ранг, но със силни евангелистки принципи, той беше човек с искрено, макар и едностранчиво религиозно чувство. Но освен с дълбоката религиозност неговата личност не привличаше с нищо друго: сух, педантичен, обидчиво недосегаем. Еднакво нещастен беше и опитът му да ходи с отметната назад глава, и магарешкият му начин на защита, и най-вече гласът му, излизащ на пресекулки, леко напевен, винаги готов да изрече забележки със силен фалцет.

Почти в самото начало на отношенията им Стивън имаше неблагоразумието да го обиди. В горната част на Сетълмента висеше в тежка златна рамка портрет на окървавения мъченик свети Себастиан. Винаги когато излизаше от стаята си, Стивън ярко си представяше как изтича кръвта. Тъй като картината, изглежда, не правеше впечатление на никой друг освен на него, една сутрин, по време на молитва, той я обърна към стената. Промяната като че ли остана незабелязана. Но още същия ден, на вечеря, болезненият поглед на Уордън премина над главите на двамата му по-млади наставници — Гиър и Лофтъс, и се спря върху Стивън. Последва забележка с обичайния за преподобния Криспин Блис гъгнив тон.

— Нямам нищо против хумора даже в неговата неопределена форма — практическата шега. Но да се нарушава почитането на който и да било предмет в тази къща, който по своята същност или взаимовръзка би могъл да се разглежда като свещен, според мен е несъмнен антирелигиозен акт.

Стивън се изчерви до уши и заби поглед в чинията си. Той не беше искал да стори нищо лошо. Когато яденето привърши, желанието му да обясни нещата го изправи пред Уордън.

— Съжалявам, че обърнах картината. Като единствено извинение мога да изтъкна само това, че ми действаше на нервите.

— На нервите ви ли, Дезмънд?

— Да, сър! Тя е нарисувана толкова шокиращо, че това я прави несъмнен фалшификат.

Лицето на Уордън загуби предишното си любопитство и чертите му се втвърдиха.

— Не мога да ви разбера, Дезмънд! Картината е оригинал на Карло Долчи.

— О, едва ли, сър! — усмихна се Стивън извинително. — Нещо повече — освен грубата работа на четката и съвременното оцветяване, тя е направена върху бяло платно, което не е произвеждано преди 1890 година, сиреч повече от две години след смъртта на Долчи.

Лицето на Уордън придоби почти каменен израз. Той изпусна шумно през ноздрите си не огън, а християнския еквивалент на яростта — простото възмущение.

— Всъщност картината е моя собственост, Дезмънд. Тя е най-любимото ми произведение. Купих я на младини в Италия от познавач на картини. Независимо от вашето мнение аз ще продължавам да й се наслаждавам, все едно че е оригинал.

Сега обаче Уордън проявяваше повече внимателна умереност, отколкото враждебност. Той предложи на Стивън да се подслони под неговия чадър, след което го запита:

— Вие сте обиколили целия „Скинър роу“ днес следобед?

— Практически да, сър.

Стивън не пожела да си признае, че очаквайки посещението на Ричард Глин, беше претупал нечетните номера на улицата.

— Как се чувства старата госпожа Блими?

— Съжалявам, но не е напълно здрава.

— Дали бронхитът на бедната жена не се е влошил?

Когато Стивън се поколеба за миг и погледна неловко, Уордън добави:

— Има ли нужда от лекар?

— Не, не съвсем. Всъщност аз я заварих много пияна.

Последва неловка пауза, а след нея един много провокиращ въпрос:

— Откъде намира пари?

— Мисля, че и аз имам вина. Дадох й пет шилинга вчера, за да си плати наема на стаята. По всичко личи, че ги е похарчила за джин.

Уордън цъкна с език:

— Е, добре! Човек се учи, докато е жив, Дезмънд. Не ви правя бележка, но вие не трябва да поставяте изкушението на пътя на бедните божи създания.

— И аз мисля така. Но от друга страна, може ли някой да я обвини в това, че се е опитала да избяга за няколко часа от своята мизерия? Тя има болни гърди и не може да получи никаква шивашка работа, дължи на хазяите си пари за наем и е заложила почти всичко, което има в стаята си. Трябва да си призная, че почти се радвах, когато я видях как се клатушка насам-натам в състояние на щастлива забрава.

— Дезмънд!

— И нещо повече. Не можех да не си помисля, че ако всеки от нас се бе оказал в подобно положение, вероятно щеше да стори същото като нея.

— Хайде, хайде! Сега пък вече отивате твърде далеч — поклати Уордън с глава в знак на несъгласие и вдигна чадъра си. — Вие ще имате среща в младежкия клуб тази вечер, нали? Ще си поговорим за това след вечеря.

Той кимна на раздяла малко отчуждено и излезе. Стивън се качи горе в стаята си — един тесен куб, мебелиран със светъл дъб, с готически корниз и с въртяща се етажерка за книги. Леглото все още не беше оправено. Жителите на Сетълмента трябваше да правят това сами. Сутрин например Стивън редовно се срещаше с Гиър, старшия настойник, един умен и мускулест здравеняк християнин, който носеше препълненото си нощно гърне в тоалетната със сърдечен и безметежен вид. На практика обаче монашеската традиция не беше чак толкова сурова. Следобед от съседния квартал идваше една дребна млада прислужница, която беше готова да довърши или по-скоро да свърши по-голямата част от работата. Тъй като Стивън още от вратата, без да се съблича, се настани в креслото тип „Морис“, той можа да чуе как тя се движи леко в стаята на Лофтъс — хубав млад мъж, точен, сдържан и много елегантен по един свещенически начин, но който й намираше винаги много работа: ту обувките да му изчисти, ту да му изчетка и подреди костюмите.

Очевидно тя беше свършила вече с тези задачи, защото след няколко минути почука на вратата и влезе пъргаво в стаята, като държеше в ръка една кофа и кърпа за прах.

— О, сър, извинявайте. Не знаех, че сте тук.

— Няма нищо, може да продължите.

Той я наблюдаваше с разсеян поглед, когато тя започна ловко да снема чаршафите и да обръща дюшеците. Беше приятно малко момиче с румени бузи, като че разтривани с туцилен, имаше светлокафяви очи и черна коса с бретон. Видът й беше на типична кокни гърл — лондончанка коренячка от предградията. И все пак в нея имаше нещо необикновено: някакво излъчване на простота и невинност, на сърдечна общителност и преди всичко на нежност; сякаш не можеше да сдържи енергията и радостта от живота, които се съдържаха в здравото й младо тяло. И докато тя се движеше с отмерени движения, от погледа му не убягнаха тънкият й кръст и малкият й твърд бюст. Тя или не си даваше сметка колко внимателно я наблюдава той, или пък това ни най-малко не я смущаваше. Стивън инстинктивно посегна към блока и молива, които стояха на бюрото. Сложи блока на коленете си и започна внимателно да рисува.

Момичето отиде до камината, наведе се и започна да чисти пепелта. Движенията й изостриха вниманието му и когато тя понечи да стане, той рязко я спря.

— Моля те, не се движи, Джени.

— Но, сър…

— Недей, недей! Обърни главата си назад и не мърдай нито на сантиметър.

Когато тя послушно се подчини и замря в неудобната поза, пръстите му зашариха нервно по листа.

— Ти ме смяташ за напълно луд, нали, Джени? Всички наоколо мислят така.

— Не е така, сър — запротестира тя решително. — Ние ви смятаме за малко странен, разбира се, когато давате на момчетата от младежкия клуб да рисуват. Не е нормално един свещеник да ги учи на това. Когато господин Гиър е влязъл при момчетата, които вие наблюдавате, ги е намерил всички да се бият. Той едва ги е познал — били с разбити носове и синини под очите. Съгласете се, че всичко това е необичайно, но всички ние мислим, че наистина сте много приятен джентълмен.

— Това звучи окуражаващо. Кажи ми, Джени, ако ти си една стара жена на легло, щеше ли да предпочетеш Библията пред бутилка джин?

— Бих предпочела Библията, сър, на практика даже две. Господин Лофтъс и господин Гиър ми дадоха по една. Книгата на Лофтъс имаше хубави цветни ленти.

— Не го усуквай, Джени! Кажи истината!

— Добре, сър. Ще зависи от това колко зле се чувствам. Смея да кажа, че ако се чувствам определено зле, джинът би могъл да свърши по-добра работа.

— Много добре, Джени. Ти си напълно искрена. А сега, какво мислиш за това?

Постепенно тя се беше отпуснала и се приближи до него. Вгледа се със съмнение в рисунката.

— Не разбирам нищо от тези неща, сър, но изглежда хубаво направена.

— Защо, глупаво момиче, не можеш да разбереш, че това си ти?

— Е, добре, сега вече го казахте, сър — отговори тя скромно. — Изглежда, това съм аз, гледана откъм гърба. Единственото нещо, което бих желала да го няма, е старият ми халат, който така нелепо е цъфнал на рисунката.

Стивън се разсмя и хвърли блока обратно на бюрото.

— Точно старият ти халат ми харесва. Ти си отличен модел, Джени. Бих желал да ми позираш. Ще ти давам по пет шилинга на час.

Тя се втренчи в него, после погледна встрани.

— Всичко ще бъде съвсем коректно, нали, сър?

— Що за глупости — каза той безгрижно. — Какво те притеснява? Струва ми се, че не проявяваш интерес.

— Съгласна съм, сър! — отговори тя смутено и топла червенина изби по бузите й. — Всъщност ако всичко е наред, аз бих могла да се възползвам от допълнителното възнаграждение.

— О-о!

— Да, сър! Разбирате ли… аз очаквам скоро да се омъжа — изрече тя, след което лицето й загуби колебливия си вид и тя се усмихна по момчешки.

— Моите поздравления. Кой е щастливецът?

— Името му е Алфред, сър. Алфред Бейнс. Той е стюард на кораба „Ориент лайн“. Ще се завърне след около два месеца.

— Толкова по-добре за теб, Джени. Няма нищо чудно в това, че имаш нужда от допълнителни средства. Кога приключваш с работата си?

— Веднага след като почистя стаята ви, сър. Обикновено около пет часа.

— Е, добре тогава, да предположим, че ще се задържаш около час след това, от пет до шест, два пъти седмично. Бих могъл да ти плащам петте шилинга всеки път.

— Вие сте много щедър, сър.

— Много малко всъщност. Но ако тази работа не ти се стори толкова уморителна, мога да те препоръчам на един приятел, който преподава вечерни курсове в Слейд. Той ще бъде радостен да те наеме за кратък период от време.

— Той не би ли очаквал, сър… — запита Джени и се изчерви до уши.

— Не, за бога — отговори Стивън любезно. — Ще бъдеш облечена в някакъв костюм. Вероятно ще те използва за модел на бюст.

— В такъв случай ще бъда много благодарна, сър, и наистина преди всичко на вас.

— Мога ли тогава да смятам, че сме се договорили — усмихна й се той с една от редките си усмивки, която направи лицето му толкова привлекателно. След това й подаде ръка.

Все още зачервена, тя протегна своята. Малките й пръсти, с нокти, поразени от някаква болест, бяха топли и сухи, по върховете им имаше следи от измръзване. Въпреки това беше изключително приятно да държи тази малка ръка в своята, пулсът на младото й тяло биеше в нея и той едва се застави да я пусне. Тя се обърна към вратата, беше твърде бледа. Без да го погледне, каза:

— Вие винаги сте се отнасяли много добре с мен, господин Дезмънд. Удоволствие е да правя нещо за вас. Винаги съм се стараела да чистя стаята ви с особено усърдие. И да чистя обувките ви добре. Защото… е добре, защото това сте вие, сър!

Тя млъкна и излезе.

У него, измъчван от чувство за малоценност, тези думи предизвикаха странна топлина, но скоро моментната му бодрост се изпари. Той отново се вглъби в себе си и се замисли за това, което го заобикаляше, за неясното бъдеще, което го очакваше. Искаше му се Глин да дойде по-скоро.

Взе книгата на Пели „Свидетелства“, която беше обещал на баща си да прочете, и се опита да се съсредоточи в нея. Но беше безполезно. Това четиво, което изследваше живота воден от него откакто пристигна в Сетълмента, не го интересуваше. Посещенията при енориашите, часовете по четене на Библията, присъствието в клуба — всичко това не го привличаше. Макар че той се постара да оживи по свой начин цялото това вечно лицемерие — да нахраниш и стоплиш с думи гладните и премръзналите, докато той и останалите като него си оставаха на топло и добре нахранени. Той би могъл да разбере човек, който встъпва в лоното на църквата, ако той по природа е дълбоко религиозен, ако чувства, че е предопределен за мисията да помага на ближните си. Но да се поеме пътя на едно такова съществуване без силно призвание, а само по причини, които са чисто материални, му приличаше на най-противна измама. И освен това, нямаше ли си той свое призвание — онзи зов, който продължаваше да трепти с още по-голяма настойчивост в сърцето му? Какъв глупак се беше оказал той — да се остави да бъде въвлечен по този път също както глупавата овца я затварят в кошарата на селския панаир. И сега той наистина беше затворен вътре, откъдето, изглежда, нямаше изход.

Бърз тропот се чу по дървеното стълбище и няколко секунди по-късно един мъж, няколко години по-стар от Стивън, нахлу в стаята и се отпусна без дъх на креслото. Беше малко над среден ръст, със здрава физика, с къдрави червени коси и къса като четка червеникава брада. Чертите му бяха силни, очите му под добре очертаните вежди изглеждаха малко диви, но в момента искряха от веселост. Облечен в панталони от малескин и с работно яке, с червена кърпа около врата, той имаше вид на буен и необуздан корсар, пълен с енергия да се наслаждава на живота. Когато дишането му се нормализира, той измъкна един оксидиран часовник, закачен на оръфана зелена корда.

— За по-малко от час — отбеляза той със задоволство. — Не е лошо като за разстояние от Уайтхол дотук.

Въпреки че знаеше за болезнената страст на Глин към изтощителни физически упражнения, Стивън запита с лека изненада:

— Целия този път си го минал пешком?

— Бегом! — отвърна Глин, като изтриваше потта си. — Беше дяволски забавно. Изправих на крака всички полицаи. Чудеха се дали не съм обрал банка. Колко съм жаден сега! Не ми се вярва да има капка бира в този дом на Бога.

— Съжалявам, Ричард. Не ни е позволено да държим бира в стаите си. Мога да ти дам чай и бисквити.

— Вие, млади теолози, как ще се борите със Сатаната — само с бисквити и чай ли? — избухна в смях Глин.

— Но ако не ти е трудно, донеси ги! — добави той вече по-сериозно. — Страхувам се, че мога да се заседя, но наистина искам да те видя.

Те разговаряха, докато Стивън постави ламаринения чайник да заври на газовата печка до камината. Когато чаят беше готов, Ричард изпи четири чаши от презряното питие и изяде разсеяно цяла чиния с макарони.

— Твоята изложба мина добре — рече Стивън накрая.

— Доста добре — отговори Глин безгрижно. — Критиците бяха толкова прецизно критични в оценките си, че с това доведоха публиката.

— Но ти продаде все пак нещо.

— Едно проклето платно. И то само защото съм уейлец. Националната галерия в Кардиф го купи. Насърчаване на местния талант, миньорски син и така нататък.

Последва пауза.

— Въпреки това — резюмира Глин — средствата, които получих, ме извадиха от дупката. Ана и аз утре заминаваме за Париж.

Стивън мълчеше. Не можеше да възприема повече нищо — реакция на нервното му състояние, породено не само от звука на думата, която го преследваше, а защото от това уж случайно подмятане той усети целта на визитата на Глин. Стивън се опита да овладее гласа си.

— Колко време ще останеш там?

— Най-малко една година. Там живея скромно, а работя като вол. Ако искаш вярвай, но Париж е прекрасно място за работа.

Той замълча, погледна бързо към Стивън и запита:

— Ти все още ли не се готвиш за натам?

— Как бих могъл! — промърмори той. — Знаеш в какво положение съм сега.

— В същото време имам впечатление, че искаш да рисуваш?

Стивън, който седеше с наведена глава, не отговори веднага. После вдигна поглед и запита:

— Глин, разбирам всичко, но кажи ми, бих ли могъл да успея като художник?

— Боже мой, Дезмънд — наведе се Глин напред и веждите му се свъсиха. — Що за идиотски въпрос? Дали ще успееш? Какво разбираш под успех? Не знаеш ли, че в тази игра ти не може да имаш гаранции? Зависиш от самия себе си веднага след като се изрече думичката „върви“! И не се въвличай в тази работа по каквато и да било друга причина, освен ако не можеш без нея. Ако си сериозен, захвърли всичко, гладувай, кради, лъжи баба си, нарушавай всяка от десетте божи заповеди просто за да вземеш в ръцете си туба боя и мастихин.

Глин замълча, отпусна тялото си, след това продължи по-тихо.

— Вярвам, че имаш талант, изключителни възможности. В противен случай защо ще си троша главата с тебе? Знам колко трудно ще бъде за теб, затънал в традицията. Произходът ти е напълно погрешен. Трябвало е да бъдеш като мен, роден на работническа улица, в гнило миньорско градче. В твоето положение трябва сам да вземеш решение. И ако отговорът е не, смея да кажа, че от теб ще излезе сносен пастор.

Той рязко измъкна никелирания си часовник.

— Е, добре, ще трябва да си вървя. Трябва да се стяга багаж и още неща от този род. Довиждане, Дезмънд, пиши ми, когато имаш време.

Стивън не помръдна. Глин се изправи, тръгна и видя на перваза на камината перфорирана членска карта на клуба по крикет в Мерилбоун. Това беше билет за срещата по крикет между отборите на Оксфорд и Кеймбридж, която трябваше да се играе следващия месец. След като проследи с поглед Ричард, Стивън се изправи.

— Трябва да отида — каза той сухо. — Цялата фамилия ще бъде там.

Глин сви тъжно рамене, стисна ръката на Стивън и излезе.